Получават ли децата в помощните училища образование

 

Помощното училище в с. Миндя е затворено със заповед на министъра на образованието от юни 2006 г. Все още не е ясно дали и какъв план има МОН за образованието на децата, които се обучаваха в него. Предположенията са, че някои от децата ще бъдат записани за учебната 2006/2007 г. в помощното училище в Ново село, близо от Велико Търново. Все пак проблемът с транспортирането на децата, издирването им, убеждаването на родителите им да ги изпращат на училище, както и качеството на образованието ще остане нерешен. Ето какво установи Български хелзинкски комитет (БХК)  по време на последното си посещение в него.

30.01.2006 г. село Миндя. Помощно училище. Посетено е през 2002 г. от изследовател на БХК. Искаме да видим какво се е променило оттогава. В 11 часа виждаме група деца, които ни казват, че ще обядват след около час. Казват, че са приключили с учебните занятия. След 15 минути се появяват двама възпитатели. Казват, че общо децата в училището са 80, но само половината наистина учат. Много от родителите не пускали децата след ваканции и въобще. Персоналът няма средства да обхожда домовете да събира деца за училище.

Виждаме огромните спални с по 16-17 легла. Никакви лични вещи, плакати, учебници или книги. Само легла от Германия. И една компютърна зала с 10 компютъра. Разглеждаме и класните стаи за началния курс. Студени и отново много празни. Чинове и дъски. Празни шкафове. В сграда на около 1 км. от вече описаните е училището за горния курс. В градината около него се отглеждат растения от децата с паралелката по цветарство. Никой  от децата и персонала не знае какви растения се отглеждат там. Влизаме и в другите класни стаи. Пак студени и отново никакви признаци за протекъл до преди час учебен процес. "Понеделник е", казват учителите "и много от децата не се завръщат от семействата си. Затова класовете се сливат и са учили в някои класни стаи, за да не се палят повече печки".

Показват ни шкафа, в който са събрани учебниците и тетрадките на всички деца. Той се намира в учителската стая. Разглеждаме ги. Вече има учебници по история и география за 7 и 8 клас, има и нови учебници за началния курс. В тетрадките виждаме отбелязани дати от децата от часовете, в които са присъствали. Изписани са едва по няколко листа от началото на учебната година - 25.10.2005 г., 11.11.2005 г., 7.12.2005 г. и 20.12.2005 г. и следващ план за урок по история на ученик от 7 клас. И така на около 10 деца по различни предмети и различни класове. Отвън някои от децата се присмиват на други деца, че не могат да пишат и четат, а са на по 13-14 години и в горния курс. Разглеждаме и личните досиета на децата, за да видим променило ли се е нещо в приема на децата. Виждаме протоколи, подписани и подпчетани от два екипа - вътрешен в училището и външен от инспектората по образование във Велико Търново, от които не става ясно кой точно извършва изследванията, какви са неговите заключения и препоръки за обучение. Ясно личат само диагнозите - лека или умерена умствена изостаналост. Както и това, че паметта и интелекта на детето са "занижени", а въображението - "ограничено". Децата са много контактни, разказват за живота и училището, казват, че храната им харесва и имат приятели. Братята и сестрите им са с тях. Повечето са роми. Не са учили в други училища. Идват от околните ромски махали. Не искат да покажат какво са научили, защото ги е срам. Говорим с директорката, която ни казва, че според нея основната цел на помощното училище е да изгради хигиенни навици и социални умения у децата. За някакво ниво на образованието не можело да става дума. Иначе има разработени съвсем формално индивидуални планове за обучение и образование, попълнени абсолютно еднакво. Един от възпитателите ни разказва с радост, че предстои да се реновира училището със средства на фондация, която дори имала защитен и одобрен проект за това. Всички се надяват за това да помогне и заместник-директорът на училището - бивш депутат.

След като си тръгваме, изпращаме сигнал до МОН. Все пак се питаме колко е дълъг пътят между изработването на правилник и изменение на закон за просветата и случването му на практика? Трябва ли цената на всяка промяна да бъде лишаване на служители от работа и на деца от образование, за да свикнат да четат и изпълняват законите, които им дават правомощия и задължения? Колко силов трябва да е контролът за изпълнение на инструкции от министерства? Защо когато издават такива служители в министерства поне веднъж не помислят за това как наистина те да работят?

В крайна сметка колко деца в България трябва да останат неграмотни и необгрижени, за да се събудят служители на високо ниво, учители и възпитатели и да спрат безкрайните си обяснения за това как децата с умствени затрудения "не могат" и да ги научат на нещо.