о-блог - Апология на Болонската декларация, против мърморковците

Apologia Declarationis Boloniensis contra murmurantes,

Или: Апология на Болонската декларация, против мърморковците[1]

Вместо резюме:

Някои неизбежни предварителни разяснения

Първоначалният вариант на този текст бе представен на дискусията "Болонската инициатива в Източна Европа: Политически опортюнизъм или последен шанс за реформа". Тази дискусия, водена от естонския социолог на образованието Волдемар Томуск, бе заключителна за секцията, обсъждаща "Срещата на министрите на образованието в Прага през 2001 г.", а това беше една от няколкото паралелни секции по време на 24-ия годишен форум на Европейската асоциация за институционално изследване, проведен в Прага през септември 2002 г.

Основното ми намерение тогава бе не само да адвокатствам на посланията на декларацията или за пореден път да призова за скорошното осъществяване на нейните ценности у нас, а и в останалите европейски страни. Най-съкровеното ми желание при писането на този текст беше да защитя още веднъж от тази перспектива "идеята за Европа". Както винаги по този повод - когато става дума за търсене на европейското единение във висшето образование, си позволявам да не се съглася с твърденията на мнозина колеги, като международно известните Гай Нийв и Волдемар Томуск, и някои по-млади учени като Надежда Федотова, които спорят за това дали документът Болонска декларация има какъвто и да било смисъл зад общата пожелателна политическа фразеология. В този текст се опитвам да предложа различна гледна точка. Следващите няколко страници не са нито опровержение, нито просто оспорване на твърденията на опровергаващите. Те не са и голо отрицание на всички техни твърдения, защото всъщност аз приемам - с горчивина - много от техните констатации и заключения, до които те достигат от тяхната понятийна рамка и от общите си предпоставки, а и на основата на богати емпирични наблюдения и личен опит. Например Волдемар Томуск като програмен директор на Програмата за подкрепа на висшето образование в Изследователския институт "Отворено общество" към ЦЕУ в Будапеща има десетгодишен опит в опознаването на ставащото във всички бивши соц страни в Европа и бившите съветски републики.

Следващите няколко страници не се вписват в жанра опровержение. По-скоро се опитах да напиша апология и да очертая съвършено различна гледна точка, от която се достига до други изводи. Не е точно да се каже, че те са несъвместими с възгледите на скептиците. Не, написаното тук е несъизмеримо с тяхната позиция.

Като за начало: Уви, Изтокът и Западът няма да се срещнат никога

Когато човек чете някои статии и доклади на прочути западни колеги-експерти по висшето образование и се срещне с безмилостния им критицизъм и аналитичния им сарказъм, няма как да не се сети за шотландската поговорка, спомената по-горе. Наистина, от едната страна на полемизиращите стоят текстове като парадигматичния доклад на Гай Нийв, озаглавен с амбивалентното мото на епистемологическия анархизъм "Anything goes"[i], или размазващия анализ, направен от Томуск през 2002 г. в Прага[ii]. От другата страна на полемиката могат да се намерят страстни писания, които призовават за преодоляването на границите и усилна работа за постигането на бленуваната европейска заедност. Специално в сферата на висшето образование това означава няколко прости и конкретни неща, като например въвеждане на европейската кредитна трансферна система в някои източно европейски страни. При това трябва да се подчертае, че не става дума просто за документи, написани от високопоставени академични лица, министри, заместници на министрите и администратори[iii]. Освен "официалните документи" има и други текстове, написани от мечтатели, каквито са били някои велики теоретици, философи и хора на изкуството от миналото, но и някои по-скромни университетски лица днес.

Основното ми намерение в това есе е да напомня на някои свръх-скептични колеги, че въпреки социологическия редукционизъм, който доминира при тях, идеите и идеалите наистина съществуват. Вярно е, че някои от тях понякога се оказват наивни нео-романтически утопии. И все пак, прекалените опростенчества са смешни. Смешно е да се подчертава, че идеалите "на Болоня" са просто глупави измислици на няколко чиновника в Брюксел и на някои политици на стария континент. Напротив: идеалите "на Болоня" имат своя иманентен произход и огромна вдъхновяваща сила за множество скромни академични лица, особено в Източна Европа. Идеите "на Болоня" са много по-възвишени от онова, което понякога се отразява в "Болонския процес", който Волдемар Томуск саркастично сравнява с "Процесът" на Франц Кафка.

Може и да се попитаме дали нещата са чак толкова прости, колкото ни казва банализмът на вечното съперничество между Единбург и Глазгоу, че Изтокът и Западът никога няма да се срещнат? Също така, дали мотото на културната антропология не е по-подходящо за този случай, отколкото известното изречение на Паул Файерабенд Anything goes[iv]? Множество талантливи изследователи в културната антропология като Едуард Сепир и Бенджамен Уорф[v] направиха много, за да убедят читателите си, че различията между различните хора и различието в техните възприятия (на околната среда, на общественото и културното обкръжение, на света като цяло) са толкова големи, че понякога не е преувеличено да се каже, че ние не живеем в един и същ свят. Ние, обитателите на земята, живеем в различни светове. Ние живеем в различни вселени, които са вместени в едно и също физическо пространство около земното кълбо. И за тази езиково-онтологическа относителност е виновен преди всичко езикът, но далеч не само той.

И в сегашния случай е така. За един западняк, обитаващ другото полукълбо, доминира впечатлението, че вече повече от два века хората живеят: 1) в повече или по-малко политически подредени общества; и 2) което е и по-интересно, в неговото полукълбо вече от столетия хората имат правото свободно да пътуват за по-кратко или по-дълго, че и даже да емигрират. (Наистина, и в онази част на света правото за свободно пътуване за мнозина е оставало хипотетично; съществувало е само като възможност, която никога не се е осъществявала поради липса на средства, и все пак е имало простор за индивидуален избор, неограничаван от външни забрани).

Но в нашата, в една от другите части на света беше различно. В другото полукълбо през втората половина на ХХ век милиони хора живееха: 1) в политическия режим на идеологическите тирании; и 2) при тези режими хората бяха лишени от основни човешки права, едно от които бе възможността за свободно пътуване извън страната и за свободно заселване в свободно избрано населено място вътре в нея.

Наистина, ако се огранича само с тези разсъждения, някой би могъл оправдано да ме подиграе, че така се потвърждава правотата на съвременния гръцки фирософ Христос Янарас[vi]. Той казва често, че онова, което се случва днес в хуманитарните и социалните науки, е пълна победа на историческия материализъм, изкован, както знаем от Маркс. Наистина, нито неодобрението, с което някои отхвърлят, нито обратното - пламенността, с които други възприемат Болонските идеали не могат да бъдат обяснени просто с тези безспорни исторически обстоятелства. Това би било редукционизъм от най-чистия историко-материалистически тип.

Поради това ще подсиля твърденията си. Хора като мен харесват Болонската инициатива, не просто защото са от една от страните от бившия политическо-тоталитарен режим. Не просто защото в нашата част от света в продължение на десетилетия хората са били лишени от основни човешки права, като свободата на словото, свободата на съвестта и възможността за свободно пътуване. Не просто заради това сега някои от нас са вдъхновени от Болонските цели за свободното пътуване и обмен на големи групи преподаватели и студенти. Причината не е и в това, че сега, 14 години след началото на "прехода", някои от нас разбират, че "преходът" е само първата фаза на обществената "трансформация", която ще бъде много по-мъчителна и забавена, отколкото си мислехме в началото. Разбира се, най-важната причина не е и в това, че първата дузина години на прехода тъжно ни показа, че предишната желязна завеса сега е заменена със сребърна дантела и дълбинната изолация на всички наши "бивши" страни ще бъде налице още няколко десетилетия. Е, сега разделението на двете полукълба не е предопределено от идеологически антагонизъм, а от финансовите детерминанти, които дават възможност само на много малък брой хора от всички наши бивши страни понякога да се промъкват през пролуките на сребърната дантела, да пътуват и да общуват с други хора от други страни на света.

Не, не е само това. Идеята за Европа, все пак...

Разбира се, има много повече аргументи извън тези явни факти и непосредствени обстоятелства. Всички те са били изтъквани страстно от стотици поети, мислители, държавници и интелектуалци в миналото, като се започне с изричното изразяване на осъзнаването на прото-европейците като различни-и-обособени от останалия цивилизован свят, което се вижда още във въведението на Херодотовата "История". Самото проследяване, при това накратко на историята на идеята за Европа резултира най-малко в стотици страници. Можем да ги видим в 150-те лекции на българския дипломат, писател и публицист Стефан Попов, излъчени в ефира на Радио Свободна Европа през 1976 и 1977 г. За жалост някои от тях са изгубени в архива на радиото, но оцелелите 122 лекции бяха публикувани в томчето "Идеята за Европа през вековете"[vii].

Когато търсим сред шедьоврите на литературата хем кратко, хем популярно за колегите от Запада представяне на "идеята за Европа", един от най-хубавите текстове, към които можем да се обърнем, е "Европейската мисъл в нейното историческо развитие". Там четем:

"А какво друго представляват народите, ако не колективни индивиди? Затова и нациите са подчинени на двойствената тенденция, от една страна, да подчертават своята национална индивидуалност, своята духовна и културна личност, а, от друга -винаги да търсят по-висши наднационални общности, за да се обогатяват и сами да дават на другите народи от своето личностно богатство.

В цялата история тези два нагона на привличане и отблъскване, на мир и война, концентричният и експанзивният, са в непрестанна борба. Ту възникват големи държавни и религиозни формации, ту отново се разпадат, след десетилетия и столетия на вражда следват години на приятелство и сговор, но всъщност човечеството се стреми към все по-висши и по-плодотворни обединения, в съответствие с растящата широта на своя поглед. Всяка от тези тенденции, както националистичната, така и наднационалната, по силата на самото си съществуване имат своя културен и физически смисъл, едната не може да вирее без другата в духовния организъм на онези общности, наречени държава или нация. А тяхната борба е необходима, за да поддържа творческото напрежение у човечеството. От тези две тенденции обаче аз искам да разгледам тук само едната, искам в една епоха на национална разпокъсаност да подчертая тъкмо обединяващия елемент, тайнствения ерос, който тласка човечеството от самото му възникване, въпреки всички различия в езика, културата, идеите, към едно по-висше единство[viii]."

Банално е да се каже, че в миналото е имало и че сега има хора на духа, за които идеята за мистичното единство между различните народи е една от най-жизнените и най-вдъхновяващите идеи. Вместо да останат поробени от омразата и безкрайните войни, човешките същества, разделени от границите и държавите, диалектите и езиците, би трябвало да се опитат да живеят заедно в мир. Може би първият, който е "проповядвал" това в Европа, е бил античният гръцки софист Горгий, който изразил подобни идеи в една от речите си, произнесени на една от Олимпийските игри в древността[ix]. Наистина, в есе като това е невъзможно да бъдат споменати не само имената на всички, но даже и типологично по-уедрените философски традиции и школи, които са бленували за хуманността-и-единството на човечеството. Софистите и стоиците в античността, Кант и цяла плеяда мислители на Просвещението, изтъкнати мислители във феноменологията и екзистенциализма на ХХ век. Невъзможно е дори да бъдат изброени духовните, религиозните и философските подстъпи, от чиято гледна точка идеята за Европа е не просто незаменимо средство при търсенето на хуманизъм и мир, но също така и най-благородната цел на рационалността в човешкото съществуване.

Все пак има един опит за философско оправдание на тази идея, който ми се струва особено подходящ за кратко представяне тук. В една известна лекция, изнесена във Виена на 7 и 10 май 1935 г. Едмунд Хусерл заявява: "Европейските нации са болни, самата Европа е в криза"[x]. Като единствено възможно лечение Хусерл предписал тематизирането на "духовната Европа като чист проблем на науките за духа". Хусерл твърди, че историята на Европа има своята иманентна философска идея, своята иманентна телеология. Целта на всичко, случило се в Европа е "прелом и начало на развитие на нова човешка епоха, епохата на човечеството, което оттук насетне просто иска да живее и може да живее в свободното оформяне на своето съществуване, на своя исторически живот от идеи на разума, от безкрайни задачи". Тази идея, според Хусерл има своето време- и месторождение: древна Гърция през VІІ и VІ в. пр. Хр. Той с възхита говори за тази особена теоретико-практическа нагласа, за това особено човечество и това особено жизнено призвание, което се ражда там и тогава. Според него е "разбираемо как няколко гръцки особняци са могли да задвижат преобразуване на цялото човешко съществуване и на цялостния му културен живот, първо в тяхната собствена нация и в най-близките съседи. Но сега също е видно, че оттук е могла да възникне една съвършено нова свръхрационалност. Естествено, аз имам пред вид духовната форма Европа. Тя вече не означава различни съседни нации, влияещи си само чрез търговски борби и борби за власт: Един нов, произлизащ от философията и нейните частни науки дух на свободна критика и нормиране от безкрайни задачи властно пронизва човечеството, създава нови, безкрайни идеали!"

Като в Болерото на Равел Хусерл отново и отново тематизира едно и също: "Искам да кажа, че усещаме (и при цялата си неяснота това усещане има пълно право), че на нашето европейско човечество е вродена ентелехия, която властно пронизва промяната на европейските форми и й придава смисъла на развитие към една идеална жизнена и битийна форма като вечен полюс". За Хусерл понятието Европа - die geistige Gestalt Europas - трябва да бъде разработено като историческа телеология на безкрайни цели на разума, а европейският жизнен свят е бил роден от идеи на разума, сиреч от духа на философията. В този патос на свръхрационализма и в името на идеята за обединена Европа Хусерл, както почти всички философи от древността до днес свръхоценностява философията: "Сред едно европейско човечество философията постоянно трябва да изпълнява своите функции на архонт на цялото човечество". Кризата на европейското съществуване и привидното крушение на рационализма според него тогава можела да се развие само в два възможни изхода: първият от тях бил възраждането на Европа от духа на философията чрез героизма на разума; вторият - деградирането до неприязън към духа и до варварство.

Случило се второто. Започнало варварството. Но въпреки всичко Хусерл не се разделил със своя свръхрационалистичен утопизъм и това му помогнало да оцелее: когато получил заповедта за своето уволнение и забраната да преподава, издадена от нацистките власти, той просто обърнал листа със заповедта наопаки и съсредоточено си записал на гърба онова, върху което размишлявал в този момент. Бил убеден, че въпреки всичко "от пепелта на голямата умора се въздига Фениксът на една нова жизнена глъбинност и одухотвореност като залог на величаво и необхватно човешко бъдеще: защото само духът е безсмъртен".

Университетът, академичният човек и проблемът за знанието

Интелектуалната добросъвестност изисква да признаем, че "процесите" по обединяването на Европа разкриват много спорни страни и въпросителни. При правенето на общоевропейската конституция възникнаха субстанциални питания и разминавания: мега-държава, федерация или междудържавно обединение, като политическа и най-вече икономическа корпорация да бъде Съюзът? Частни проблеми като селскостопанската и данъчната политика на Съюза също могат да продължат да бъдат ябълка на раздора поне още за десетилетие. Има ги и тъмните, и сенчестите петна като корупцията при някои високопоставени администратори от най-важните комисии, които понякога излизат наяве. И все пак, има и нещо друго. От евроентусиасти като мен то би могло да бъде защитено като пан-европейския идеал и безспорна благородна цел на съюза. Наистина аз твърдя, че за антропологическия вид homo academicus това би трябвало да бъде иманентна, вътрешно присъща идея. За един истински homo academicus идеята за "общо европейско пространство" на каквото и да било би трябвало да е нещо ентусиазиращо. Самата последователност на тези две прилагателни "общо" и "европейско" би трябвало да звучи като вълшебна мелодия за такъв човек. Защо ли? Та нали homo academicus е онзи човек, който пребивава с цялото си същество в образователната сфера и особено в университетите като институции за висше преподаване и изследване. За такива хора "общото европейско пространство" по отношение на каквото и да било изглежда като вродена идея. Не просто защото, както всички знаем, в исторически план университетите като институции, с техните най-съществени форми са били създадени първо в Европа. И не просто защото истинският homo academicus е и homo viator, който е в непрестанно пътуване понякога в реалното пространство и време, а друг път в безкрайните пространства на духа.

Най-важното тук е: университетът като институция е велика европейска наднационална институция. При това не само ab origine. Не само обстоятелствата от историята на средновековните университети свидетелстват за това. Както знаем, през средновековието университетите събирали студенти от различни народи, а езикът на преподаването и изследването е бил наднационалният латински. Този исторически аспект на университета като институция, неговото възникване е един от най-добре проучените и най-широко признати белези на университетите като сложни социални образования. Всичко това е толкова популярно, че може би за читателя ще бъде обида (а и загуба на време) да ангажираме вниманието му с детайли за тези известни неща[xi].

Ето защо за академичният интелектуалец или поне за университетския преподавател-хуманитар може да се предположи, че е: 1) homo contemplativus, който е метафизически податлив на размишления и идеи (подредени в една огромна поредица, започваща с понятията на Парменид, Платон и Аристотел и достигаща до Стефан Цвайг, сър Карл Попъровата идея за третия свят, феноменологията на Хусерл и херменевтиката на Ханс-Георг Гадамер); и/или че е 2) човек, който се самоотъждествява като homo academicus. Според мен такъв човек няма как да не бъде обзет от Болонските идеали за общоевропейска заедност във висшето образование.

Разбира се, трябва да добавя и нещо друго, за което някои от колегите тук може и да не се досетят. Аз живея и работя в България. През пролетта на 1999 г. над един милион албанци бяха принудени да напуснат домовете си и след това нощуваха седмици наред в бежански лагери, в палатки, опънати върху все още замръзналата земя. В така наречената "Косовска криза" загинаха хиляди невинни хора, от всякакви националности. Ако прибавим към това и масовите гробници в Сребреница, лесно ще видим каква е алтернативата на усилието за постигането на общоевропейско единство.

В тази връзка ще добавя още нещо. Като философ и като човек признавам, че сред няколкото понятия и фрази, от които се ужасявам, на първо място стоят понятието "национална идентичност" и фразата "национални интереси". Може би те са понятията, които винаги и навсякъде, във всички времена и епохи са били най-лесно конструирани. Сякаш без никакво обосноваване, от само себе си и "естествено" е ясно, че всяко човешко същество се ражда с някаква национална идентичност, така както се ражда с разделно половата природна идентичност на човешко същество от мъжки или женски пол.

Цялата човешка история може да бъде разгледана като едно точещо се доказателство за последиците от преследването на тези "идеали" за националната идентичност като квази-природна даденост и личностно-съдбовно предопределение. За мен космополитната склонност при осмислянето на това какво е човекът, изразена още в антична Елада от някои софисти, а по-късно и от стоиците, е много по-хуманна и много по-приемлива. И не само когато мислим абстрактно за това какво е човешкото същество, за човечеството като цяло или за универсалисткия дух на религия като християнството. Тази нагласа би могла да ни помогне да осмисляме и преживяваме конкретни, всекидневни случки от нашия единствен живот по различен начин.

И още веднъж, тук става дума не просто за някакви разсъждения за човешката природа, човешката ситуация и човешката същност, към които проявяват склонност някои философи, антрополози или богослови, а за онова, към което тласка самата професия на homo academicus, независимо от конкретната област на професионалното поприще. От само себе си се разбира, че самата същина на истинската академична работа, независимо от това дали тя се прави в изследователски институт или във висша институция, ориентирана към преподаването, неминуемо изисква интелектуалната комуникация с други колеги, от други страни и места. Няма национална наука, нито национално знание. И това е така, дори за някои привидни изключения като юридическите дисциплини, свързани с националното законодателство или "националните" истории. Дори и при тях има общи, наднационални методи и понятия, изходни аксиоми и принципни положения, без които те изобщо не биха заслужили признанието на научни дисциплини, преподавани и изследвани на университетско ниво.

Както знаем, великата епоха на европейските хуманисти е била "златен век" на истински академични и духовни приятелства[xii]. Аз съм homo academicus, който живее на Балканите. А тук изтекоха реки от кръв през последните години, все поради този най-голям идол сред човешките представи - "националната идентичност". За мен е истинско откровение възклицанието на Еразъм: Ego civis mundi esse cupio - Аз искам да съм гражданин на света! Често се питам дали за всяко едно човешко същество, което е избрало академизма като свое професионално поприще, това Еразмово възклицания не звучи като много по-човечна "вродена идея", отколкото "националната принадлежност" неуловимо-насилствено натрапената на съзнанието от най-ранна детска възраст?

Българското висше образование като вид в рода "тоталитарен и пост-тоталитарен" университет.

Винаги, когато попадна на типологични модели на университетите като институции, предложени от западни колеги, ми прави впечатление, че нещо им убягва. Да погледнем, например към една популярна схема, предложена от Рьоланд Ин'т Велд. Според него четирите основни типа университети "в Западното полукълбо" са Наполеоновият, Нюмановият, Хумболтовият и американският университет[xiii].

Наполеоновият модел е възникнал във Франция преди два века. Такъв тип университети възникват впоследствие и в други страни с централизирано бюрократично управление. В такива страни университетите са изключително зависими от държавата. Всички важни решения, които се отнасят до университетските дела се вземат на общонационално ниво. Рьоланд Ин'т Велд посочва, че даже назначенията на професорите и на висшия академичен административен персонал се одобряват от централната администрация. Отделният университет няма никаква автономия. Въпреки това (или може би тъкмо поради това) според Ин'т Велд такава система създава университети с публичен характер. При нея националното правителство определя учебните планове, а най-важна задача на университета е преподаването. Най-важните изследвания се правят в институти, обособени извън университетите. Студентите постъпват във висшите образователни институции свободно, без приемни изпити, въз основа на успеха от матурата след средното образование. Таксите за следването са ниски, а процентът

на отпадащите студенти след различните курсове е много висок.

При Наполеоновия тип университетска система сградите на висшите училища са държавна собственост, но и държавна грижа. Вътрешната организационна структура на университетите е предписана в много големи подробности от общонационалното законодателство. Общонационални комисии решават кой да бъде назначен за професор. Финансовият режим е аналогичен на режима, при който работят отделните министерства. Самостоятелността на университета е минимална. Основен инструмент на въздействие е регулацията. Рьоланд Ин'т Велд също така напомня, че като се имат предвид някои исторически обстоятелства, не е чудно, че този модел се е разпространил и в много други страни, и в други континенти извън Европа.

Хумболтовият тип университет се е появил по едно и също време с Наполеоновия. "Това е университетът, загърбил света", казва Рьоланд Ин'т Велд. "Изследването в него е прицелено към чистата наука, към акумулирането на знанието и абсолютната независимост от какъвто и да било външен интерес. Ключов израз тук е Interessenlosigkeit, липсата на какъвто и да било външен интерес. Този тип университет е родствен на манастира. Преподаването в него е производно от изследването и се характеризира от свободата да преподаваш и свободата да учиш Lehr- and Lernfreiheit." Ученето в такъв университет е насочено към изграждането на академично отношение, ориентирано към изследването, а единството на преподаването и изследването непрекъснато се подчертава. В пълна противоположност на Наполеоновия университет, тук учебните планове се съставят вътре в университета, а не се разписват от някакъв външен авторитет. Пак в пълна противоположност на Наполеоновия университет, в университета от Хумболтовия тип решенията за административното ръководство и за професорските позиции се вземат вътре в университета, макар че понякога регионалното управление, сиреч управляващите на съответната немска провинция, имат последното право да назначават. Това, обаче, изтъква Рьоланд Ин'т Велд, е изцяло формално. Образованието в този тип университети е безплатно и достъпът до него е свободен, но може и да бъде ограничен от numerus clausus или numerus fixus, сиреч от определянето на максимален брой на студентите, които ще бъдат приемани всяка година. Това разбиране за изследователско-преподавателския университет се е разроило и е хвърлило своите семена не само из цяла Европа, но и в други континенти.

Когато представя американския тип университет, Рьоланд Ин'т Велд разбира се, заявява, че там има такова голямо разнообразие, че едва ли може да се говори за това, че един-единствен модел доминира. "И все пак, има една специфична обща черта на голям брой американски университети... и това е идеята, че университетът съществува, за да предлага услуги на обществото. Неговата ориентираност навън, към обществото като цяло може да се разглежда като първична причина за съществуването му. Тази отвореност прониква и в двата най- важни процеса - и на преподаването, и на изследването, за които трябва да се удостовери, че обслужват по-широките интереси на обществото. Тази ориентация позволява на университета да действа както в средата на публичното, така и на частното, и по този начин да комбинира успешно различни задачи и процеси, ориентирани към пазара. Този тип университет непрекъснато предефинира мисията си и най-съществените си дейности в отговор на обществените промени, при това го прави не механично, а чрез рефлексия. Лицето му е обърнато към света, но също така неговият собствен набор от ценности се ползва с голямо уважение."

Четвъртият тип е наречен на името на кардинал Нюман и характеризира много британски университети. За разлика от Наполеоновия и Хумболтовия тип, този тип университет се локализира повече или по-малко на територията на Острова и неговите най-типични черти не се виждат другаде. Най-важната цел на пребиваването на студентите не е просто ученето и в преподаването на знания и умения. Студентите трябва да бъдат подготвени за живота си след това, след напускането на университета и тъкмо поради това този тип университет се стреми балансирано да развива личността на студента. Тъкмо поради това един университет в тази система може да се състои не само от факултети, но и от колежи и много често най-влиятелният преподавател не е професорът, а тюторът. "Чиста случайност е това, че континенталният метод на стандартизиране на степените до скоро не се срещаше в Оксбридж. Студентите бяха подготвяни за тяхната бъдеща служба като част от елита на Империята, а възпроизвеждането на обществените ценности бе много важна част от този тип обучение."

Авторът на тази типология е посочил, че според него това са четирите основни университетски типа в "Западното полукълбо". А какво да кажем за университетите в другата част на света? Може би за да разберем какво е станало в нашата част на света, за да усетим какво става сега и за да предположим какво е възможно да се появи и в бъдеще, типологичната подредба на университетите в науките за висшето образование трябва да бъде обогатена (най-малко) с още един тип: тоталитарният и пост-тоталитарният университет. Тук, в този род ще се появят множество видове или под-видове, защото бруталното налагане на тоталитарните режими в страните от Централна и Източна Европа след Втората световна война, се среща с национални субстрати, специфични за всяка страна. Например в страните от Вишеградската четворка има университети с вековни традиции, университети, които повече или по-малко са се вписвали в Хумболтовия тип.

В България началото на висшето образование се полага през 1888 г., но през първата половина на ХХ век СУ и няколко други институции за висше образование се развиват бързо. Създателите на тези висши училища са били възпитаници на немски, френски, италиански, английски, швейцарски и др. университети. Тяхното желание е било да изградят модерни и европейски по характер образователни институции от най-висш порядък. При някои от създателите на първата висша образователна институция в България, особено сред политиците, подчертаването на нормативността на "европейското" е било в съзнателно търсена опозиция на "руското": търсене на еманципиране от руското културно и образователно влияние, което е било традиционно силно още от времето на Възраждането, и което е било допълнително подсилено от руското политическо влияние в десетилетията след Руско-турската освободителна война и при първите стъпки на младата българска държава. Обявяването на независимостта на България през 1908 г. по един знаменателен начин маркира края на периода на status nascendi както за държавата, така и за нейния пръв университет.

Първите образователни съзидатели успяват. Усилията им да създадат модерно и европейско образователно средище се увенчават с успех, на който и днес можем да завидим. След няколко последователни колизии с различни субекти на политическата власт през 90-те години на ХІХ и първата четвърт на ХХ век, академичната общност в България чрез колегията на СУ се изявява като борец за изключителна институционална автономия, която пред очите на обществото се оправдава с порядъчно и педантично отчитане всяка година. Първата половина на ХХ век в България е период, в който висшата образователна сфера се опитва да се придържа към Нюмановия прототип, но в същото време усвоява и доста черти от немската традиция на професорите-мандарини и на хабилитационните процедури. По отношение на ръководенето и управлението, СУ създава един достоен пример за саморегулация, колективно вземане на решения и ротационно управляване. Всички управленски мандати са продължавали само една година. Всички хабилитирани лица са се изреждали за една година да бъдат ръководители на дадена катедра. Всички катедри по ротационен ред са се изреждали в излъчването на деканите на факултетите. Всички факултети са се изреждали при определянето на ректор. На национално ниво е работел съвещателният и не-правителствен Висш учебен съвет, който е действал на моменти доста самоуверено като политически съветник и коректор на МО... Ако прибавим към това и че в СУ много факултети са имали собствени правилници и научна автономия, собствени правила за научното и кариерното развитие на своите членове, за защитите на техните дисертации и хабилитации, ще можем спокойно да заявим, че много скоро след своето създаване българското висше образование придобива европейско лице с подчертан англо-саксонски профил[xiv].

Драстичните политически промени, които започват с влизането на Червената "армия-освободителка" през септември 1944 г. водят до драматични сътресения във всички аспекти на политическото устройство, на икономическите и обществените установености в България. През декември 1947 г. се приема нова републиканска конституция, а през следващата година влизат в сила закон за БАН, Законът за народната просвета и Закона за висшето образование.

Колкото и стряскащо да изглежда на пръв поглед, оттогава до ден днешен системата на българското висше образование не е променяна съществено. Оттогава до ден днешен тя е хибрид от черти, характерни за Наполеоновия и съветско-Сталинисткия модел. Колективно-събирателното име, наложено върху различните институции за висше образование у нас, е било същото, както и в бившия Съветски съюз. Вместо университети, институти, колежи и академии, те стават "висши учебни заведения". В България, както и в бившия Съветски съюз този хибриден Наполеоново-съветско-Сталинистки модел се е характеризирал с три основни черти:

*пределна централизация;

*тотална унификация;

*идеологическо предопределяне на цялостната научна, изследователска и преподавателска работа в тях.

Днес, почти 15 години след началото на политическите промени, няма да бъде преувеличено да кажем, че въпреки всичко това, което се случи навън, в обществото, в системата за държавно висше образование, ние продължаваме да имаме само един-единствен модел на университет, който е мултиплициран в различни населени места. Наистина, те имат различен предметно-дисциплинарен профил: има университети с "класически тип" хуманитарно-социални факултети; има инженерни, архитектурни, технически, минни, химически, ветеринарни, агрономически и политехнически университети; има медицински, стоматологически и фармацевтични факултети в медицинските академии; има академии за спортовете и изкуствата. Въпреки предметно-дисциплинното си разнообразие, всички тези "ВУЗ" имат една и съща катедрено-факултетна структура; те имат едни и същи по продължителност 4-годишни мандати на управленските длъжности и евентуално следващо преизбиране на едно и също лице за два (за БАН и повече) мандати. Във всички наши "ВУЗ" академичната учебна година е разделена по един и същ начин на 2 семестъра от 15 седмици, а съвсем доскоро, до 2002 г. - имаше едни и същи учебни планове за специалностите в уж различните университети, които бяха наречени единни държавни изисквания и - както си му е редът - бяха публикувани в "Държавен вестник"[xv]. Може би най-интересното тук е това, с което България обогати световната образователна история: практиката едни и същи преподаватели - професори и доценти, да пътуват от град на град в различни университети и да изнасят едни и същи лекции по един и същ предмет на различни студенти...

Тоталитарният университет ( в Съветския съюз и България) се е характеризирал също със стриктен numerus clausus, проявяващ се най-вече с това, че броят на студентите, които ще се приемат през всяка учебна година се решава предварително от Министерството на образованието (включително и общият брой на студентите, които могат да бъдат приемани в частните университети!); numerus clausus и за преподавателските места; и най-вече с абсолютната унификация и централизация на присъждането на научните степени и званията "професор" и "доцент". Днес, 15 години след началото на обществените трансформации, България продължава да бъде единствената бивша соц-страна, наред с Русия, в която това е така: докторските степени (за "голям" и "малък доктор"), както и доцентските и професорските звания се решават от общонационални формации - Специализираните научни съвети и се одобряват от ВАК. Много малък брой факултети на СУ правят изключение в това отношение, тъй като техните Факултетни съвети имат необходимия брой членове-хабилитирани лица за формиране на научни съвети.

Трябва да подчертаем още веднъж това, че:

*първо, само у нас и в Русия членовете на СНС и ВАК, се избират не откъде да е, а от Министерския съвет, от министър-председателя и министъра на образованието;

*второ, само у нас и в Русия, членовете на всички тези СНС, комисии и подкомисии към ВАК гласуват анонимно за кандидатите, без да са експерти в конкретната сфера на защитаваната дисертация или хабилитацията и без да са запознати било с дисертационния текст, било с публикациите, за които се търси хабилитационно признание.

Преценката на гласуващите анонимно членове на СНС и ВАК се базира единствено на мнението на двамата рецензенти ( и при това не всякога го следва). Излишно е да се казва, че при този тип процедури натежават стократно какви ли не извън-академични съображения.

През изминалите петнадесет години все пак нашите университети се сдобиха с някои права на академичната автономия и самоуправляване, най-важните от които са следните: първо, избирането на деканите на факултетите и на ректорите на университетите от т.нар. Общи събрания ( които са "общи" само номинално, защото не всякога включват всички преподаватели - например, в СУ Общото събрание, което избира ректора, включва една трета от хабилитираните преподаватели и около 5% от нехабилитираните). Втората, и много сладка автономия, с която се ползват пост-тоталитарните наши университети, е свободата да оперират с отпуснатите бюджетни и самостоятелно придобитите средства сравнително самостоятелно и с отчет за изразходването им пред университетската общност веднъж на четири години, в пределно обобщен и принципно непроверим документ.

В този национален контекст има едно наистина окуражаващото нещо: появиха се няколко частни университета. За 10-12 години те показаха, че университетите като институции могат да имат и съвършено различна структура; че могат да дадат живот на нови специалности и факултети; че могат да въведат нови оценъчни методи за работата не само на студентите, но и на преподвателите; че няма да се случи нищо катастрофално, ако процедурите за присъждането на научните степени и звания при тях бъдат други; че може да има истинско менажиране на материалната страна на университетския живот и съвсем различно поддържане на университетските сгради и имоти.

Основната цел на тоталитарната университетска система в България през периода 1948-1989 г. е била " подготовката на високо-квалифицирани специалисти". За всички, които са чели вълнуващия текст на Карл Ясперс "Идеята за университета"[xvi], е познато това, че абсолютно по същия начин е била дефинирана задачата на университета и във фашистка Германия . В това отношение сходството между университетите при фашизма и "държавния социализъм" е видно, както и по-общо сходството между фашизма и тоталитаризма. Най-висшата цел, възпитаването на високо квалифицирани специалисти, необходими за изграждането на "светлото бъдеще", както аргументира и Карл Ясперс, означава, че такъв тип университет няма нищо общо със самодостатъчния Хумболтианизъм. Тъкмо обратното, всички страни на преподаването и изследването на "вузовете" трябваше да водят до постигането на най-важната "обществена" задача: произвеждането на преданна държавна и партийна номенклатура. Постигането на тази задача ставаше както чрез желязно определения учебен план и задължителното изучаване на идеологическите дисциплини от всички студенти, така и чрез езическия ритуал на полагането на студентска клетва от всички първокурсници, при което всички ние се заклевахме да бъдем винаги верни на държавата и Партията. От клетвата за вярност до учебните планове, всичко бе насочено към убеждението: студентите и преподавателите във "вузовете", изследователите в институтите на БАН, всички тези човешки "маси" не са хора, които се образоват или преподават заради себе си или заради стремежа към знанието, заради преследването на благородни изследователски задачи; напротив, те са инструменти за постигането на партийно-държавната повеля да бъдат новата интелигенция, функционерите за конструирането на социалната утопия.

Тази повеля не само бе законодателно наложена през тоталитарната епоха. Тя се преповтяряше и преутвърждаваше в конгресни документи и решения от събрания, на езическите ритуални заклевания на студентите-първокурсници и т.н. За съжаление, сега, 15 години след началото на "прехода", отново е така. Въпреки факта, че на два пъти в Народното събрание беше приеман нов Закон за висше образование ( веднъж през 1990 и втори път през 1995 г.) Въпреки това, че във втория ЗВО бяха нанесени повече от сто поправки през 1999 г[xvii].

Вече 15 години след началото на прехода, общият тоталитарен модел на системата за висше образование се пази с упорство, което изглежда изумително. Едно от притесняващите неща в "прехода" за мен е това, че взаимоотношенията между академичните институции, обществото и държавата останаха непроменени. Университетският организъм функционира по маниера, по който функционираше в обществената среда на тоталитарното време. Той е подчинен на държавата и на централизираното правителствен администриране и е безотговорен спрямо обществото. Ще спомена поне две неща, които обществото ни заслужава. Първото е публикуването на много подробен годишен отчет за изразходваните средства, каквато е била традицията в първата половина на ХХ век. Второто нещо от изключителна обществена важност е променянето на процедурите за развитието на "академичния потенциал и човешките ресурси". Този израз от теорията за човешкия капитал звучи грозно, но въпреки грозната му форма, съдържанието му е вярно. Хората, които работят в академичните институции, са важни за бъдещето ни. През последните 15 години живеещите в нашата страна намаляха с почти цял милион, което се дължи най-вече на емигрирането на образовани, самостоятелни, самоуверени и предприемчиви наши млади сънародници. Както ни казват експертите и от Световната банка, и от Програмата за развитие на ООН, нашата страна е европейската страна с най-бързо топящо се население. Ако тези демографски тенденции продължат да се случват с тези темпове през 2050 г. жителите на България ще са най-малко два пъти и половина по-малко от сега, докато Франция и Великобритания ще имат най-малко два пъти и половина повече жители. Колкото и да ни дразни изразът "човешки капитал" и теорията, която той обозначава, от статистическите данни и от преброяването от 2000 г. можем да видим пагубни тенденции в профила на обществото, които несъмнено имат и негативен икономически аспект.

Поради това би било много хубаво академичните авторитети да престанат да се самооневиняват с ниските заплати и да прекратят съпротивата си срещу обновяването на "системата" за придобиване на "звания и степени". При сегашната "система" анонимно се гласува за качествата и способностите на човек, който е работил посветено върху нещо не по-малко от десетилетие, а гласуващите 20-25 лица не са чели дисертацията и/или публикациите на преценявания учен, не познават преподавателската й/му работа. Запазването на тази "система" със сигурност обещава следното: младото поколение на актуалните и потенциалните наши учени и преподватели ще остане напълно демотивирано да работи и живее у нас.

Едно от най-тежките пост-тоталитарни наследства на нашите университетски институции е принципът на финансирането и бюджетирането им - съобразно чисто количествени показатели ( като брой на студентите, брой на преподавателите и издръжката на сградите) и на база на финансирането от предишната година. Такъв беше механизмът на финансиране и при централизираната планова икономика. Остатък от онова време е и това, че държавата, чрез МОН продължава да определя броя на студентите не само в държавните, но даже и в частните университети. Звучи неправдоподобно, но е така. Numerus clausus и ограничаването на броя на приеманите студенти е факт за всички специалности. По тоталитарно време това беше разбираемо, защото при плановата икономика с изкуствено създаваната нулева безработица, всички дипломанти получаваха някаква работа с т. нар. "разпределение". Сега numerus clausus се оправдава уж с "финансови" съображения, които стават повече от неубедителни, когато видим колко са студентите, приемани от куриозните "филиали" зад гърба на закона.

Количествените параметри при нас бяха и продължават да бъдат определящи. Качеството на преподаването и обучаването остава задача за бъдещето. И тъй като това става в една от най-бедните Европейски страни, мнозинството от онези, които вземат решенията вътре в държавните университети, продължават да настояват на екстензивните, количествени показатели за развитието им.

Какво може да направи при това положение онова академично малцинство, което настоява , че е крайно време да се промени "Системата" - престарелият тоталитарен модел на структурирането, финансирането и функционирането на държавното висше образование? Крайно време е за модернизация, но ще се случи ли тя?

Болонският "процес" панацея ли е за всичко това?

През 2002 и 2003 година на няколко пъти имах възможност да чуя как Волдемар Томуск иронизира Болонския идеал, наричан от политиците "Болонски процес" и с кое произведение на Кафка го сравнява. На мен обаче ми се струва, че в нашето пост-тоталитарно обкръжение и пост-тоталитарно висше образование, "процесът" е едно от най-добрите лекарства за променяне на "системата". Наистина, Болонският процес, дори и да започне да се случва най-после в нашата страна, няма да разреши всички проблеми, но ще повлияе на онези от тях, които са в най-изострена форма.

Има хора, според които тоталитарните модели в нашето висше образование са били отхвърлени още през 1990 г., когато Федерацията на независимите студентски дружества изиска незабавното премахване на т.нар. "идеологически дисциплини" и приемането на Закона за академичната автономия на ВУЗ. Все още много колеги са убедени, че отстраняването на дисциплините "марксистка философия", "диалектически и исторически материализъм", "политическа икономия", "научен комунизъм" и "история на БКП" е било достатъчно, за да се отървем от тоталитарната матрица във висшето образование. Освен че тези дисциплини бяха задължителни по времето на тоталитаризма за всички студенти от всички специалности, следването на всички завършваше и с полагане на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който съдържаше квинтесенцията на догматиката, изучавана в идеологическите дисциплини.

И все пак, отстраняването на предишния катехизис и прибавянето на нови, немислими преди дисциплини и специалности съвсем не са достатъчни. Най-същественото в най-същностното - същината на учебните планове - в почти всички специалности остана непроменена. Почти всички учебни планове в почти всички специалности в държавните университети бяха и продължават да са монодисциплинарни и доминирани от задължителни курсове. Това е достойно за оплакване, не само по отношение на "препредаването и разпространяването на знанието", което принадлежи на самата същина и вечната мисия на университетите. Вкаменените учебни планове и най-вече онова, което специалистите наричат "скритите учебни планове" 'the hidden curricula', ни показват, че тоталитарната матрица още е тук.

Нека да поясня какво е "скритият учебен план" на онези читатели, които не са срещали това понятие 'hidden curriculum'. Учебният план е "какво"-то, съвкупността от дисциплините, изучавани от студента, а скритият учебен план е "как"-то на образованието. Учебният план е сборът и подредбата на изучаваните учебни предмети и - както е в нашия случай - тяхното подреждане, групиране, модуларизиране, последователност. "Скритият учебен план" е съвкупността от всички онези фактори и уж външни обстоятелства, които на пръв поглед не са толкова значими като съдържанието на учебния план, но се оказват не по-малко влияещи като фактори в образоването на студента[xviii].

Например, според Правилника на СУ "Св. Климент Охридски" учебните планове трябва да определят "наименованието, броя и разпределението на учебните дисциплини" не само по курсовете, но и в семестрите на следването, както и хорариума, формите на преподаване и контрола върху усвояването на преподаваното от студентите.

Неведнъж когато съм цитирала това определение за учебен план на колеги-чужденци, съм виждала тяхната неспособност да го асимилират. Да, така е. Следването във висшите образователни институции у нас не само в тоталитарното минало, но и сега се извършва според това понятие за учебен план, изложено в току-що цитираното определение. Всички дисциплини, които трябва да бъдат изучавани от някой студент в определена специалност са известни и предопределени предварително. Те не просто са изброени. Те са фиксирани в точно определен и непроменим сегмент от следването. Те са незаменими и незаменяеми. Те са задължителни. Наистина, има и свободноизбираеми дисциплини, но съотношението между задължителните и избираемите в повечето специалности е 5: 1 или в най-добрия случай 3:1. В някои специалности задължителните дисциплини са над 90%. Невероятна е свободата и индивидуалният избор, на които може да се радва студентът при това положение! Освен това по-голямата част от учебните планове показват непреодолима парцелизация на изучаваното по факултети и катедри. Когато някои експерти като Гай Нийв представят саркастично намеренията на Болонските ентусиасти, те го правят с предпоставката, че навсякъде из Европа университетите са от Нюманов, или от англо- саксонски, или от Хумболтов тип. Любопитно е какво ще се случи в тяхното мислене, когато те започнат да схващат, че някои от университетите на изток от Берлин не са нито от Нюмановия, нито от Хумболтовия тип.

Също така, има колеги, които обичат да казват: "Ама и в Оксбридж нямат кредитна система и какво от това!?" Наистина, в Оксбридж нямат кредитна система, но имат много други неща, като тюторската система и индивидуалната работа на преподавателя с малък брой студенти, огромните възможности за избор пред студента за композиране на свой личен учебен план, за избиране на лектори и преподаватели, чиито семинари да посещава. В Оксбридж, както и в стотици континентални университети студентът комбинира една основна, "голяма" и поне още една "малка", спомагателна специалност. А в някои немски университети, както и в Оксфорд студентите комбинират своите дисциплини не от две, а даже от три специалности. Полезно е също така да се каже, че там нито една от изучаваните дисциплини и нито един от посещаваните семинари не е задължителен.

При нас няма нищо такова. Даже в това отношение, след първоначалната либерализация на учебните планове в началото на 90-те години, през втората половина на миналото десетилетие стана обратното: много учебни дисциплини реституираха своето "задължително" място и учебните планове отново се надуха до степен, която направи невъзможно получаването на втора специалност - една положителна практика, която съществуваше в годините на социализма.

Всичко това ми изглежда като повече от основателна подбуда, за да зажадуваме за осъществяването на Болонските идеи, защото тяхната същина е: повече свобода за студентите, така че те не само да могат да пътуват по време на следването си, но и да направят своето собствено обучение истински свое . Някои чужди колеги и приятели критикуват намеренията на "процеса" и най-вече една от целите, формулирани в Болонската декларация: завършващите студенти да са подготвени така, че да са с по-големи шансове за намиране на работа ( greater employability). За мен това е отвъд всяко съмнение. Да съпоставим: сега имаме монодисциплинарност и изучаване на дисциплините вътре в крепостта на избраната специалност. Крепост,чиито плътни стени в много случаи не могат да бъдат пробити от случайни "стрели" от други специалности, дори от специалности в един и същ факултет. Идеите на Болонската декларация, ако бъдат осъществени наистина, ще дадат възможност на всеки студент да индивидуализира обучението си и няма да оставят нито една "незаменима" дисциплина.

След казаното дотук едва ли някой ще се изненада от финалното ми заключение: десетилетните ни учебни планове предопределят не само ограничените еднопрофилни възможности за намиране на бъдеща работа от днешните студенти. Те са неадекветни не само от гледна точка на днешните икономически реалности. По-лошото е, че те създават у студентите манталитетното чувство и светогледното убеждение, че няма избор и нищо не зависи от мен. Посланието на тези учебни планове и лежащите под тях "скрити учебни планове" е: "Това, което трябва да правиш, е да се придържаш към това, което ти казват да правиш; да изпълняваш онова, което ти е наредено от по-високопоставените и овластените". В предишното социално обкръжение беше повече от ясно защо трябваше да бъде така. Но защо и сега е така?

Излишно е да се казва, че този тип учебни планове не дава възможност на нашите държавни университети да въведат: а) истинска система за трансфер и акумулиране на кредити; б) либерално образование; в) международно сътрудничество и увеличаване на обменните програми за преподаватели и студенти. В българското висше образование като цяло има няколко оазиса, в които учебните планове са композирани на друг принцип - Геолого-географският факултет на СУ, Новият Български Университет и Американският университет в Благоевград. За жалост, скорошните опити за промяна в повечето специалности на СУ до този момент доведоха само до цифровизиране и до пришиване на кредити към сегашните планове, но не и до обновление по същество. Това остава задача за неопределеното бъдеще.

Към обрисуването на скрития учебен план трябва да бъдат прибавени още два щриха: липсата на каталог и липсата на удостоверяване на качеството на преподаването в държавните университети. Всъщност защо да трябва да се публикува каталог, след като едни и същи професори и доценти четат едни и същи лекции по едни и същи дисциплини година след година, десетилетие след десетилетие? Защо студентите да получават каталог, след като им се дава разписание на лекциите и упражненията, на които те трябва "да ходят"? За щастие, въпреки "системата", която изисква общо повторение на задължителните курсове всяка година, много наши учени и преподаватели, както сред по-възрастните, така и сред по-младите, променят всяка година съдържанието на специализираните си курсове и обновяват основните си лекционни изложения.

Вторият щрих е всъщност една от най-обезпокоителните черти на "системата" - неудостоверяването на качеството на преподаването в държавните университети. Едва с поправките в ЗВО от май 2004 г. нашите висши образователни институции бяха задължени да започнат изграждането на система за изследване на качеството на преподаването, включваща и студентските преценки. До този момент, дори и това да се е правело някъде, както например в СУ, където от средата на 80-те години на миналия век работи лабораторията за проучване на студентското мнение, която използва Станфордската методика, резултатите от тези анкети оставаха най-дълбоко засекретената административна тайна.

При всички тези обстоятелства е несъмнено, че промяната на учебните планове към по-голямото им индивидуализиране от страна на студента ще има и ефекта на неосъществения до момента контрол над качеството.