Държавата и образованието

През 5 век преди новата ера властите в Спарта отнемали със сила невръстните момчета от техните семейства и ги подлагали на строго образование, за да направят от тях храбри бойци. Макар и не така драстична, тоталитарната държава от недалечното минало също имаше пълен контрол върху образованието. Гражданите можеха да се обучават само в държавни учебни заведение, а конституцията предписваше на цялото общество задължение да възпитава младежта в "комунистически дух".

Тези примери показват как държавата може да използва произволно своята власт в образованието. В този текст ще разгледам въпросната властта (authority), алтернативите й и гаранциите срещу произволното й използване.

Френската и американската революции налагат за първи път публичната функция на образованието. Докато преди 18 век за образованието са били отговорни родителите и църквата, след революциите държавата поема тази отговорност. В съответствие с идеите за равенство тя трябва да осигури образованието на всички деца, независимо от социалния им произход и финансовите възможности на семействата им. Днес публична функция на образованието се е наложила в обществото. Политическата власт на държавата в образованието е призната като легитимна от конституциите на повечето държави.  Дори когато родителите сами образоват децата си в семейна среда (home schooling), те са задължени да спазват държавните образователни изисквания.

Алтернативи на държавата в образованието

Макар и да има различни форми - централизирана, делегирана, децентрализирана - държавната власт в образованието не се ползва с всеобщо доверие. Причина за това са опасностите и вредите от произволни държавни намеси или от произволни откази за намеса. Главните опонентите на държавната власт са комунитарните и пазарните анархисти.

 

Комунитарните анархисти смятат, че властта на държавата в образованието трябва да бъде ограничена от правото на отделните обществени групи - местни, етнически, културни, религиозни и други - да определят и осигуряват своето образование. Според тях тези групи могат да решат образователните потребности на членовете си по-добре, отколкото държавата. Така например, някои щатските учебни системи в САЩ предоставят на местните училищни съвети правомощието сами да определят какво да бъде учебното съдържание. В резултат на това те могат да забранят преподаването на Дарвиновата теория, ако тя противоречи на религиозните разбирания на местните общност. В българския контекст комунитарни идеи могат да бъдат открити в твърдението, че по-големите правомощия на местните органи в образованието ще доведат до по-голямо участие на хората и ще засилят обществения контрол върху училищата. (Проблемът с децентрализацията в образованието ще обсъдим в следващия текст).

 

Основната слабост на комунитарната власт в образованието е, че тя зависи от обществената ангажираност и наличието на ресурси на общността. В някои случай - незаинтересованост или икономически трудности на хората - намесата на държавата е отново необходима. Комунитарната власт не гарантира също равни образователни възможности. Американците, например, иронично отбелязват различното качеството на образованието в богатите и бедните градски квартали като казват, че в първите училищата подготвят учениците за Йеил, а във вторите за затвора. ("schools for Yale and schools for jail").

 

Пазарните анархисти (либертарианци) се обявяват за ограничаване на властта на държавата в образованието чрез отварянето му за пазара. Те смятат пазара за безпристрастен и способен да бъде гаранция срещу произвол. Въпреки че нямат единно мнение за това колко минимално трябва да бъде участието на държавата в образованието, всички пазарните анархисти разглеждат образованието като услуга и твърдят, че то, както всяка друга услуга, подлежи на търговска обмяна. Свободният избор, отговорността на родителите, свободата на учебните заведения и конкуренцията между тях са мантрите на пазарните анархисти. Като доказателство на ефикасността на пазара в образованието Андрю Джей Каусън, директор на Центъра за свобода в образованието към Института Като във Вашингтон, посочва, че в древна Атина, където правителството не е играло роля в образованието, хората са били високообразовани благодарение на това, че сами са избирали какво образование да получат, а учители като Сократ и софистите са се стремели да отговорят на техните нужди и предпочитания.

 

Защитниците на пазара в образованието са критикувани за това, че не правят разлика между обмяната на краставици и човешко знание. Нобеловият лауреат по икономика, Анартия Сен, критикува затварянето на очите за тази разлика, посочвайки, че икономическото развитие няма смисъл, ако не е служи на човека. Друга слабост е, че пазарът за образование не носи отговорност за учениците, които по различни причини не могат да имат да участват или да имат успех в него (деца на социално слаби родители или деца с увреждания).

 

Заключението е, че държавата власт в образованието е необходима. Тъй като обаче държавата има склонност да използва своята власт произволно, гражданите се нуждаят от средства за защита на своите интереси.

Гаранции срещу произвола на държавната власт в образованието

Правозащитните твърдят, че гаранциите срещу произвола на държавната власт в образованието нашите права. (В този смисъл те не се различават от гаранциите срещу полицията, например.) Езикът на правата в образованието обозначава индивидуални ни интереси, които искаме да защитим. Признаването на тези интереси влече след себе си отговорността на държавата.

 

Правата в образованието се основават на международните договори, чрез които държавите поемат задължение да гарантират правото на образование наред с останалите човешки права. Правозащитниците в образованието (най-често юристи по професия) възприемат целите и средствата на образованието като средство за анализ на законите и практиката в образованието. Те се обявяват за интегриране на правата на учениците, студентите, родителите, учителите и преподавателите и на задълженията на държавата и образователните институции във всички образователните стратегии и методи за контрол. Основни области на интеграция на правата в образованието са езикът и методите на преподаване, ориентацията и съдържанието на учебната програма, дискриминацията, религията в светските училища, дисциплина и статуса на учителите.

 

Според правозащитниците държавата може да изпълнява своите задължения сама, да ги делегира на общините или на части лица. Във всички случаи обаче тя трябва да предотвратява и разследва нарушенията, да установява отговорните за тях, да предприема санкции и да предоставя компенсация за жертвите.

 

Опитът от историята ни учи, че не е разумно да имаме доверие на държавната власт и да оставяме тя да защитава нашите образователни интереси. Бдителността ни е гаранция за качествено публично и частно образование.

Бойко Боев