Децентрализация в образованието

 

Ако попитаме българите кой отговаря за тяхното образование, най-честият отговор вероятно би бил министерството или министърът на образованието. Макар това да е само предположение, считам, че установената традиция на централизация на образователната система в България би определило подобен отговор.

 

Традициите са винаги предизвикателство за мислещите. Затова тези, които мислят по въпросите на образованието, често предлагат децентрализация на модела за взимане на решения. В този текст ще разгледам правните аспекти на дебата на кого да поверим отговорността за нашето образование. За да направя това, най-напред представям самия дебат.

 

Октопода на държавното управление

 

Различните организации се управляват по различен начин. Например, католическите свещеници отговарят за служебните си действия пред епископите, които пък отговарят пред папата в Рим. Православните владици по света пък не отговарят пред един патриарх. Православни общности са част от различни патриаршии, които взимат своите решения независимо една от друга. Затова определяме управлението на католическите църкви като по-централизирано от това на православните.

 

Съществуването на различни модели на управление се дължи на различни причини. Най-често причините представляват практически решения на съществуващи проблеми. Предложенията за децентрализация целят реформиране на тромавото и бюрократично управление на образователната система от страна на централната власт.

 

Децентрализация на образователната система означава прехвърляне на отговорността за взимане на решения от по-висш към по-долен орган. Последният може да бъде както териториален орган на министерството на образованието, както са, например, българските регионални инспекторати, така и избираем орган на местно самоуправление, а също и училищата. Затова, ако сравним управлението на образованието с октопод, децентрализацията означава прехвърляне на отговорности от главата към крайниците. 

 

По света няма образователна система, която е напълно централизирана или напълно децентрализирана. Затова, когато говорим за децентрализация, имаме предвид прехвърляне на някои от правомощията на централните държавни органи към други такива. Дебатът е за това колко и кои от тези правомощия трябва да бъда прехвърлени.

 

Позиции на участниците в дебата се различни поради техните идеологически убеждения и политически интереси. Според едни, образованието при демокрацията трябва да бъде управлявано демократично. Това изисква хората да могат да избират онези, които взимат решенията, да ги контролират и освобождават, когато не са доволни от тяхната работа. На много места в САЩ, Австралия, Нова Зеландия, например, хората могат да решават относно почти всички въпроси, касаещи образованието, включително и неговото съдържание. Други поставят акцента върху експертността. България и Франция, например, имат ограничени обществени правомощия за контрол над училищата, като за учебното съдържание отговорят професионалисти.

 

Икономистите твърдят, че професионалистите нямат средства и възможности да дадат решения за различните образователни нужди. Затова те предлагат въвеждане на пазарни принципи в образованието. Така родителите и учениците са възприемани като потребители, които имат свобода да избират училищата, а училищните директори и учителите като производители и доставчици на образователни услуги. Използването на ваучери е пример за въвеждане на пазарни механизми в образованието. Държавата дава на родителите ваучер на определена стойност, който те използват, за да запишат детето си в училище. После държавата "осребрява" придобитите от училищата ваучери. По този начин по-желаните от семействата училища получават по-голямо финансиране. Голяма част от отговорността за образованието се прехвърля от държавата върху училищата. Техните директори трябва да предоставят качествени образователни продукти, които се ценят и търсят от потребителите. В противен случай рискуват да загубят финансирането си.

 

Тъй като в публичното образование са заети голяма част от получаващите заплати от държавата и общините, въпросът за децентрализацията има политическо значение. Чрез децентрализацията политиците загубват възможност за влияние и гласове за изборите. (По този повод Бенджамин Франклин отбелязва, че централизираните държави имат склонност към корупция.) От друга страна, те са заинтересувани от децентрализация, защото чрез нея могат да се освободят от определени отговорности (към профсъюзите, например, относно заплатите на учителите), и да намалят рисковете за дестабилизация на своето управление.

 

Идеологическите и политически интереси рядко се обсъждат в дебатите за децентрализация на образователната система. В тях най-често се изтъкват практическите съображения за това дали съществуват управленски и финансови условия за промяна в начина на вземане на решения, както и наличието на конституционни и законодателни ограничения за това. Анализът на последните е задача на юристите.

 

Правните въпроси

 

Освен от управленските възможности и интересите на участниците в образованието, децентрализацията зависи и от Конституцията и законите. Чрез тях отделните заинтересованите групи в образователната система договарят защитата на своите често противоречиви интереси. Поради това е необходимо отделните предложения за децентрализация да бъдат правно анализирани. Юристите трябва да отговорят на два въпроса: доколко отделните предложения за промяна на контрола върху образованието са съобразени с конституцията и какъв ще бъде техният ефект върху съществуващите закони.

 

Първият въпрос се отнася до отношенията между централна и местна власт, както и до правата на гражданите. Отговорът на втория въпрос пък е свързан с институционалната и организационна структура на образователната система. Той касае правомощията и отговорностите на министъра, на регионалните инспектори, на общинските съвети и директорите на учебни заведения, както и възможностите на граждани, профсъюзи и граждански организации да участват във взимането на решения, касаещи образованието, да имат достъп до информация и защитата на техните права.  Тъй като предложенията за децентрализация може да са в конфликт със съществуващи закони (трудови, финансови и други), както и да изискват изграждане на нови органи, правния анализ позволява да бъде установено какви законови промени са нужни за осъществяване на отделните предложения.

 

Повечето българи разчитат на държавата за образованието на своите деца. Тя обаче не е в състояние да отговори на различните образователни потребности на хората. Затова министърът или министерството на образованието не могат да останат единствените синоними на образование. От нас зависи с кого те ще си поделят задълженията и отговорностите в бъдеще.