Докъде стигна нашето висше образование по пътя към Европа?[1]

Уважаеми гости,

Скъпи колеги,

     

Позволете ми днес, на тази конференция по повод на 70-та годишнина на Студентския дом, да ангажирам вниманието ви с няколко тревоги около приобщаването на българското висше образование към общоевропейското пространство за висше образование. Това "общо европейско пространство" е не просто символ или метафора за духовното единение на висшите европейски образователни институции, а е и съвсем конкретна, практическа задача, в която се прицелват много страни - членки или кандидат-членки на ЕС от подписването на Болонската декларация през 1999 г[i].

 

Първата ми тревога е следната. Тя е породена от огромната разлика в говоренето за европейското обединение и като цяло, и по отношение на университетската сфера у нас и по света. Вижда се контраст между академичния евроскептицизъм в чужбина и декларирания университетски евроентусиазъм у нас.

     

Като човек, който от няколко години е поел като своя лична кауза философстването за висшите образователни институции - в миналото и днес, по света и у нас, през миналата година имах шанса да работя по проект в тази област, подкрепен от Изследователския институт "Отворено общество" към Централно-европейския университет в Будапеща. Като част от работата по проекта имах възможност да посетя няколко големи международни конференции, семинари и конгреси по проблемите на висшето образование. Запознах се с известни специалисти по история, социология и мениджмънт на висшето образование. По време на четирите семинара в ЦЕУ в Будапеща и при другите по-кратки пътувания имах възможност да попадна на издания, книги, статии и периодика, която за жалост у нас е недостъпна. Един от големите сюрпризи за мен в това отношение беше необикновено високият евроскептицизъм и необикновено саркастичната нагласа на водещи специалисти в науките за висшето образование, която те не само изразяват, но и детайлно аргументират в своите публикации в научната периодика и в представянията си на големите международни форуми. Например Гай Нийв или Волдемар Томуск[ii]. И двамата са много впечатляващи с това, че оспорват не само директивите за развитието на евроинтеграционните процеси във висшето образование, съчинени според тях от чиновниците в Брюксел, но и по-широкия им контекст - самия процес на обединението на Европейските страни в един голям наднационален съюз.

      

Евроскептицизмът и на по-известните, и на по-неизвестните колеги, чиито изказвания чух на тези големи международни срещи и чиито статии и книги в момента са хит сред книжнината за висше образование по света, има два основни прицела. Първият от тях са целите, които си поставят "Директивите" - сиреч всички онези документи, написани - според тях - от няколко чиновника от Европейската комисия в Брюксел и подписани от министрите на образованието на множество европейски страна, които са ни известни като Болонска декларация от 19 юни 1999 г., Саламанска конвенция за създаване на "обща европейска територия за висше образование" от март 2001 г. и на Пражското комюнике на Европейските министри на образованието от май 2001 г.

     

Например Гай Нийв на годишния форум на Европейската асоциация за институционално изследване през 2001 г. е изнесъл голям встъпителен пленарен доклад със заглавие, взето от мотото на книгата на Паул Файерабенд, гуруто на епистемологичния анархизъм - Anything goes. Пълното заглавие на неговия доклад, който е толкова емблематичен за евро-иронията на една част от специалистите по науките за висшето образование по света е "Всичко е позволено. Или как приспособяването на европейските университети към европейската интеграция интегрира удивителен брой противоречия". Този текст е парадигматичен с бистротата и сарказма, с които в него са представени следните тези:

Идеите за създаване на "общо европейско пространство" или "обща европейска територия" за европейските университети са графомански недомислици на определен брой заинтересовани лица от европейските бюрократични управленски структури.

В произведените от тях документи има голям брой логически недомислия, непоследователност и куха административна пропаганда.

Целите, които са визирани като основни в тези документи, сами по себе си са добри, но те няма да бъдат постигнати, дори и ако всички страни, които чрез министрите на образованието си са ги подписали, въведат в своите висши училища ЕКТС. И най-вече, полетът от "страната на политиката" в "страната на реалностите" е неосъществим; неосъществими са четирите основни цели на "директивите": mobility, employability, competitiveness and attractiveness - подвижността на преподавателите и студентите; по-високата подготвеност на бъдещите випускници за пазара на труда; по-високата конкурентноспособност и на висшите училища като цяло, и на техните дипломанти; повече привлекателност на изучаваното в университетите[iii].   

 

Вторият прицел на евро-скептиците сред най-известните социолози на образованието е самият контекст на т.нар. "Болонски процес", сиреч обединяването на Европа в един голям наднационален съюз. На годишния форум на ЕАИИ в Прага през 2002 г., а и не само на него Волдемар Томуск зарадва някои от присъстващите и смути други не само с някои текстови съответствия между "директивите" на европейските администратори и "Процесът" на Франц Кафка, но и с някои силни общи твърдения. Например това, че няма да има нито един глобален конфликт, за който страните-членки на ЕС ще могат да формират единна позиция, сиреч това красиво междудържавно обединение ще се разчупва в ефимерната си красота при всяка една световна криза най-малко на две непримирими зони. Тази негова прогноза, която през миналата година чух многократно, вече се реализира. Всички знаем как, кога и защо. И още, според Томуск икономическите противоречия вътре в Евро-съюза, и особено след приемането на новите страни-членки от нашата част на континента ще бъдат толкова силни и толкова неблагоприятни за някои от тях, с ограниченията и квотите, които ще се поставят за производство на какво ли не, като се започне от доматите и се стигне до ядрената енергия, че по-рано или по-късно всички членове на това голямо семейство отново ще пожелаят да се разделят и да възстановят националния си суверенитет.

 

Моето образование и нулева икономическа компетентност, особено по отношение на континенталната и глобалната икономика не ми позволяват да се ангажирам с позиция по втория прицел на колегите евро-скептици. Не мога да пророкувам дали ЕС ще пребъдва през десетилетията и столетията, както ми се иска на мен и на стотиците хиляди искрени евро-обединители, които просто мечтаят или прагматично работят за това, или всичко това ще се срине след десетилетие-две, както вещаят мрачните анти-утопии на евроскептиците. 

         

Реалистичната преценка позволява в момента просто да се регистрира наличието на двете визии - от едната страна ентусиазмът на евро-обединителите със сладкия привкус на утопичността, а от другата - горчивите прогнози в анти-утопиите на някои свръх-критични интелектуалци.

         

Това, което всъщност ме безпокои е следното.

За разлика от хора като Гай Нийв и Волдемар Томуск в България говоренето за посоките на развитието на висшето образование никога не се оспорват от академични авторитети и университетски интелектуалци директно и на публични места. И тъкмо това е проблемът. В нашето българско говорене за европейските интеграции - и изобщо, и по отношение на академичното - напълно доминира утопичното, патетично-пропагандното, визионерството за светлото европейско бъдеще. Както посочиха наскоро някои колеги-философи в изказванията си на обсъждания за гражданското образование у нас[iv], аналогиите между близкото минало и сегашната евро-пропаганда, особено по начина, по който тя се упражнява у нас, са неминуеми. Нашето българско говорене за бъдещето на обединена Европа много често е напълно издържано в духа на социално-историческата телеология за развитото социалистическо общество и бъдещото безкласово, напълно справедливо, съвършено в разпределителните си механизми комунистическо общество, което... и т.н., и т.н.

       

Евро-скептицизмът на хора като Гай Нийв и Волдемар Томуск , както и всеки скептицизъм е преди всичко скепсис. А "скепсис" в автентичния и първоначален смисъл на думата означава не "съмнение", а "изследване". Истинският скептик като един от основните архетипи на интелектуалеца и при елитни европейски академични евро-скептици като Нийв и Томуск изследва и пита. Той не може просто така, на вяра, да се увлече от един лозунг или от реторическите фльонги на политиците и администраторите. Скептикът изобщо и академичният евро-скептик, каквито са философът Гай Нийв и социологът на образованието Волдемар Томуск пита: "Вие казвате, че нещо ще стане, ще възникне и ще продължи да съществува, но как точно ще се случи това? Кои са причините, които ще го породят? Какви препятствия ще пресрещнат това формирование при изграждането му? Кои са причините, които ще го съхранят и те по-силни ли са от причините, които могат да го разрушат?".

     

Скептицизмът като интелектуална позиция не е изключителна добродетел, а неотменен дълг на истинския изследовател и университетски преподавател. Той е иманентно качество на самовзискателния интелектуалец. Историята свидетелства, че нито едно голямо мултиетническо, наднационално обединение в миналото на Европа не е просъществувало повече от няколко десетилетия. Имало е империи, но не и наддържавни обединения с национален суверенитет, прехвърлен към един общ център. Единствено изключение в това отношение е Конфедерацията Швейцария. Тъкмо поради това дори и най-възторженият евроентусиаст и евро-оптимист поне понякога трябва да си задава питания за неминуемите центробежни сили, които рано или късно могат да противодействат на обединителните процеси на нашия континент. В противен случай ще излезе, че напълно сме загубили критическите си рефлекси и предпочитаме удобната политическа фразеология, според чиито труизми "европейският съюз е свободно движение на хора, стоки и капитали".   

    

Притесняващо за мен е, че засега у нас няма открит, афиширан академичен евроскептицизъм. Враждебност спрямо приобщаването ни към Европа и спрямо поевропейчването на нашето образование има, при това не малка. Само че тази неприкрита враждебност обикновено е имплицитно прокарана в славословията на великото ни хилядолетно минало. Хвалебствено-националистичният патос го чуваме, виждаме и четем всекидневно. Вярно е, че ние сме страна със славна хилядолетна история, но величавото минало нито може да обясни, нито да реши проблемите на сегашното ни тукашно битие. Още по-тъжно е, че евроскептицизмът в академичните среди у нас е глухо, подмолно, неартикулирано ръмжене. Нашият академичен евроскептицизъм няма куража да излезе в публичното пространство и да заяви открито, аналитично и разчленено какво точно го притеснява. Вместо това се прикрива по Езоповски в славословия за героичното минало, величието на българщината и хилядолетните корени на държавността у нас.

 

      

И тъкмо поради това мъртво евроскептическо вълнение в академичните среди, което продължава вече почти десетилетие в нашето университетско пространство се наблюдават следните явления, които са източник и на второто ми голямо безпокойство.

      

Когато през юни 1999 г. тогавашният наш заместник министър на образованието доц. Анна-Мария Тотоманова подписва в Болоня прословутата декларация, България е единствената страна от подписалите, в която няма нито един държавен университет, в който да е била въведена ЕКТС (Европейската кредитна трансферна система), за разлика от страните-отличнички Полша, Чехия, Унгария, Словакия. Изключение в това отношение са частните НБУ и АУБ, както и Геолого-географски факултет в СУ. Хубавото е, че малко след това, измежду десетките спорни поправки, внесени през лятото на 1999 г. в ЗВО у нас беше въведена двустепенната бакалавърско-магистърска структура на висшето образование, което е една от основните цели на Болонското обединение. За съжаление реформите спряха дотук. Междувременно наскоро стана ясно, че през периода 1991-1997 г. само по програмата TEMPUS-PHARE у нас са вложени 70 млн. евро, а според Националния Институт по образование целият обем на чуждестранните инвестиции в образованието от 1991 г. досега възлиза на 100 милиона евро, като 25% от тях са били насочени за институционална подкрепа на университетите, а 19% от средствата - за учебни програми, чуждоезиково обучение и издателска дейност[v].

       

Още по-притеснително е, че от подписването на Болонската декларация изминаха вече четири години и през целия този период подмолният антиевропейски бойкот на академичните среди извоюваше отлагане на въвеждането на ЕКТС през всяка учебна година за следващата. Междувременно на срещите на европейските министри на образованието се отбелязва големия напредък и бързината, с които в страни, които не са подписали Болонската декларация, се променят учебните планове в университетите. И за пример се дават страни като Албания, Сърбия и Черна гора, Босна и Херцеговина, Кипър. Най-парадоксален е контрастът с Русия. Както можем да се досетим, Русия едва ли някога ще пожелае да стане член на ЕС и не подписа Болонската декларация[vi]. Въпреки това обаче в момента при тях има не малък брой държавни университети и институти, които са се евроизирали с кредитни системи. И в това няма нищо чудно.           

 

   

Поредната победа на антиевропейския академичен бойкот у нас е това, че за множеството поправки в ЗВО, които в момента се подготвят в МОН е предвидено да влязат в сила веднага след публикуването им в "Държавен вестник", но въвеждането на кредитна система за пореден път се отлага за следващата 2004/2005 г. При добро желание и действителни евроинтеграционни намерения, след като става дума за нещо, което съществува в Европа вече повече от петнадесет години и ние не само отлично сме информирали за него, ами и възторжено сме го подкрепили още преди четири години, всичко това едва ли би се развивало точно така..

       

Не по-малко притеснително е и това, че едва сега, в края на тази учебна година в някои факултети на СУ най-после започна трескава работа по приравняването на сегашните учебни планове към системата за трансфер и акумулиране на кредити. В момента е невъзможно да се каже какво точно става в 70-те специалности и 17-те факултета на СУ. Повечето нови учебни планове все още не са приети нито от съответните Факултетни съвети, нито от Академичния съвет на СУ. От съвсем ограничените си за момента наблюдения, все пак се ангажирам с твърдението, че в някои учебни планове на някои специалности и някои факултети наистина се правят обновления и промени в същината и структурата им, докато за съжаление на други места просто към сега съществуващите учебни планове се пришиват съответния брой кредити.

 

Поне за мен изводите от това не са радостни:

Нашето присъединяване към общата европейска територия за висше образование в най-същинската му част - учебната, се забави много и показа много нисък в ефективността си резултат, особено като се има пред вид значителната целева помощ, получена по много от програмите на ТЕМПУС-ФАР за много от държавните ни университети през последните десет години.

На фона на институционалното бездействие евроинтеграционната реторика на някои политици и на някои академични нотабили звучи повече от фалшиво. Както пише и твърди на всички международни форуми Волдемар Томуск, "политическият и академичен елит" в някои източно-европейски страни ни даде съвършени примери за опортюнизъм, за трупане на медиен и символен капитал с куха евро-реторика[vii]. Същевременно, десетилетното забавяне и в крайна сметка имитативно-симулативното "въвеждане" на кредитна система у нас дава обилен материал на автори като Томуск и Гай Нийв, които си служат тъкмо с такива примери за "корумпираността и некомпетентността на политическия и академичния елит" в Централна и Източна Европа[viii].

 

Ако прегледаме все пак какво са казвали видните политическите и академични лица в евро-патетичния регистър, със съжаление можем да констатираме, че за словесната им продукция трудно може да се употреби жанровото определение "реторика". Реториката е един висок литературен жанр. А това, което се чу у нас по отношение на "евроинтеграцията на висшето образование", особено в началото на преговорите за присъединяването ни към ЕС, бе по-скоро компилация от кухи лозунги и клишета.    

Голямото забавяне, последвано от имитациите за въвеждане на кредитна система и пришиването на кредити към непроменените учебните планове е огорчение за всички истински евроентусиасти - и у нас, и в Европа. Д-р Ги Ог, който е автор на текста на Болонската декларация, на една конференция в Маастрихт, провела се през декември 1999 г. е заявил, че най-голямата опасност в Болонското обединение е тъкмо това, което става в момента у нас. Firstly, there is the risk of non-concerted reforms. This could happen if some countries were to introduce superficial, window-dressing reforms-[ix] Повърхностните реформи само спускат лъскави кепенци пред прозорците, без да измият мръсните стъкла и без да подредят запуснатия ни академичен дом.

 За съжаление.

 

***

 

И накрая нека да кажем и защо ни е всичко това. Защо е цялата тази борба? Евроинтегрирането на висшето образование дали е само част от по-обхватния "процес" на присъединяването ни към ЕС? Ни най-малко. Независимо от това кога и как точно ще приключат преговорите и кога ще станем страна-членка на съюза, независимо от това каква точно конституция ще се приеме в съюза догодина - регламентираща федералисткия или общностния статут на съюза, независимо от това какви и колко големи ще са икономическите търкания и напреженията, които неизбежно ще възникват между някои региони или отделни страни, ние трябва наистина да бъдем в границите на европейската територия за висше образование. Това не е просто злободневна политическа задача за нас - академичните лица от една от най-старите, но в момента една от най-немодернизираните и най-бедните европейски страни. То е следствие от характера на университета като институция и от нашия хабитус на негови обитатели. Това, да бъде част от континентални и дори глобални обединения на образователно-изследователските институции, е иманентната задача на всяка една академична общност. Винаги и навсякъде.

     

Да предположим за момент, че най-мрачните антиутопии на евро-скептиците след две-три десетилетия се сбъднат. Дори и това - не дай Боже! - да стане, задачата за духовното единение на академичното европейско пространство ще остане. А за да бъде то непрекъснато удържано, ще са необходими и всички тези материално-прагматични средства за осигуряването на срещите на homines academici, на обмена на информация между тях. Това произтича от същината на най-старата европейска институция - университетът. Тя е била, е и ще бъде винаги най-изчистената като тип наднационална, общочовешка институция, в която се преподават и търсят всеобщовалидните положения на знанието. Това е така аb origine. Както пише Доминик Жулиа:

 "Съвременните университети произхождат от средновековните universitates...Университетите били подкрепени от авторитети с универсална власт - папата или императора. Вследствие на това всички университетски служители - т.е. не само преподавателите и студентите, но и работещите в същата област книжари, кописти, клисари и надзираваните от медицинските факултети бръснари и аптекари - притежавали някои права и привилегии, отделящи ги от обикновеното население. Освен че били освободени от всякаква форма на военна служба и от определени данъци, наложени на гражданите, те се наслаждавали на правен имунитет - както по отношение на държавно-светското правораздаване, така и на местното църковно правосъдие. В последна сметка академичните степени притежавали универсална правна валидност, защото всеобщото им обозначение гласи licentia ubique docendi и следователно навсякъде осигурява правото на преподаване... Освен това университетите са дефинитивно транснационални учреждения, чиито учения са валидни за цялата християнска общност; защото знанието, с което разполагат, е наследство от философията, правото, античните науки и Христовото откровение. То има универсална природа и е еднакво валидно в Париж, Болоня и Оксфорд, където се преподава на универсалния латински език.[x]"

 

Но не просто и не само защото в първите векове на своето съществуване университетът е бил континентална, а не национална институция. Самата природа на знанието, до което достигаме ние като крайни човешки същества е ограничима от множество граници, непреодолими за нас, но тя не може да бъде ограничавана от граничните бариери. През последното хилядолетие на няколко пъти се е случвало така, че границите между народите и нациите са били надмогвани от студентите, учените, изследователите и хората на духа: в периода на разцвета на схоластиката и разрастването на университета като институция; по времето на Ренесанса и във века на хуманизма. Когато Стефан Цвайг пише знаменитото си есе "Европейската мисъл в нейното историческо развитие", той избира тъкмо университетските учени и изследователи като персонификация на онзи тайнствен ерос, "който тласка човечеството от самото му възникване, който тласка човечеството от самото му възникване, въпреки всички различия в езика, културата, идеите, към едно по-висше единство". Изключителен размах на този тайнствен ерос според Стефан Цвайг се случва в епохата на хуманизма:

      

"Границите между отделните страни са преодолени сякаш с един замах; във века на хуманизма е безразлично дали един студент следва в Болоня, в Прага, в Оксфорд или Париж - книгите му са написани на латински, учителите му говорят латински, един начин на мислене, общуване и говор е присъщ на всички духовно издигнати хора в Европа. Еразъм Ротердамски, Джордано Бруно, Спиноза, Бейкън, Лайбниц, Декарт, те всички се чувствуват граждани на една и съща република, великата република на учените. За първи път Европа отново усеща, че работи за едно общо дело, за нова бъдеща форма на цивилизацията в Стария свят... Тази първа форма на духовно европейство - нека я славим, изпълнени със завист, защото с нея настъпва най-после един от върховете на европейската хуманност, след епоха на дълги войни, на бруталност и отчуждение. Макар и разделени в пространството на хиляди мили, на седмици и месеци път, в онова време поетите, мислителите, хората на изкуството в Европа живеят по-тясно свързани, отколкото днес, в епохата на самолетите, влаковете и автомобилите"[xi].

     

Това патетично-утопично есе е написано от Цвайг преди седемдесет години.

Днес имаме не само стотици пъти повече самолети, влакове и автомобили, но и интернет и електронна поща. Не можем да се оправдаме с Шенгенските ограничения, защото и те отпаднаха преди години. Болонската декларация е подписана от България преди четири години. Какво още трябва да се случи, за да  се разгори най-после и у нас най-естествената страст за всеки истински homo academicus - страстта да бъде част от една континентална общност, от духовната форма на европейското човечество?

     

Имаме вече толкова много поводи и пътища да направим това. Засега обаче сме в самото начало на пътя.