ОБРАЗОВАНИЕТО В МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО

 

Дебатът за образованието в България е за ролята на държавата и гражданите в образованието. Независимо от своя опит и професия участниците в него изразяват своите позиции като претенции спрямо държавата или спрямо гражданите. На езика на правото това е дебат за правата и задълженията на държавата и гражданите, свързани с образованието. Международното право предписва задълженията на държава.

 

В този текст ще проследя как международното право формулира отношенията между държавата и гражданите в сферата на образованието.

 

1.1. Начална история на правото на образование

 

През по-голямата част от своята история образованието е било грижа на семейството, религиозните общности или занаятчийските гилдии. След появата на съвременната държава през 18 век образованието преминава в нейни ръце. Причината за този обрат е постепенното възприемане на образованието като публичен въпрос.

 

Държавното управление легализира процеса на образование чрез приемането на образователни закони. Първоначално те имат за цел да направят посещението в училищата задължително. Прусия въвежда такова задължение през 1717 г. През следващите години я последват скандинавските държави, а през 19 век и останалите европейски държави. (В България началното образование става задължително през 1891 г.)

 

Поради силното социално разделение, макар и задължително, образованието до края на Първата световна война до голяма степен е привилегия на горните слоеве на обществото. Затова общественото внимание се пренасочва от задължително образование към равен достъп до образованието. Разпространението на демократичните идеи, особено на правото на равенство, спомага за постепенното развитие на идеята за основно или човешко право на образование. В резултат на това множество западни и източноевропейски конституции от периода между двете войни провъзгласяват правото на образованието като едно от основните права на гражданите.

 

1.2. Правото на образование в международните договори за права на човека

 

След края на Втората световна война правото на образование е признато от международното право. През 1948 г. Общото събрание на ООН утвърждава Всеобщата декларация за правата на човека, сред които е и правото на образование. За първи път образованието става предмет на международното право. Това право, за разлика от другите права в декларацията, получава голяма подкрепа от участниците в преговорите. Държавите поемат отговорността за образованието на своите граждани. Като гаранция срещу произволно използване на държавната власт декларацията формулира целите на образованието, които държавите трябва да следват, и правото на родителите да избират вида на образование за своите деца. (Целите на образованието са тема на следващия текст относно качественото образование.)

 

Сходно съдържание от изисквания за намеса и ненамеса на държавата в образование и образователни цели са утвърдени и в Международния пакт за икономически, социални и културни права (1966 г.), и в Конвенцията за правата на детето (1989 г.). За разлика от Всеобщата декларация за правата на човека последните са международни договора. Затова държавите-страни по тях са юридически задължени да спазват техните разпоредби.

 

Правото на образование е провъзгласено също и от други международни договори за правата на човека, отнасящи се специално до предотвратяването на дискриминацията на основата на расата, пола, религията и гражданството. Такива са Конвенцията на ООН за предотвратяване на всички форми на расова дискриминация (1966 г.), Конвенцията на ООН за предотвратяване на всички форми на дискриминацията срещу жените (1979 г.), Конвенцията на ЮНЕСКО срещу дискриминацията в образованието (1960 г.) и Международната конвенцията за защита на правата на всички работници-мигранти и членовете на техните семейства (1990 г.). (Отделните разпоредбите, отнасящи се до правото на образование, може да намерите като натиснете тук.)

 

На регионално ниво правото на образование е признато от Европейската конвенция за права на човека и основните свободи (1950 г.), Хартата на организацията на американските държави, Американската конвенция за права на човека (1969 г.) и Африканската харта за права на човека и права на народите (1982 г.).

 

Държавите-страни по горните конвенции имат правно задължение да изпълняват техните разпоредби, да докладват на органите на ООН как правят това и да прилагат препоръките на последните за тяхното спазване. Всяка конвенция определя контролен механизъм за нейното спазването и създава комисия, която извършва мониторинг върху държавите. Тези комисии се състоят от независими експерти, които издават препоръки за спазване на задълженията и тълкувания за съдържанието на отделните разпоредби на конвенциите. Във връзка със съдържанието, обхвата и  целите на правото на образование най-голямо значение имат заключителните становища и общи коментари на Комитета за икономически, социални и културни права [КИСКП] и Комитета за права на детето [КПД]. Макар тези становища и коментари да не са правнообвързващи за държавите, тяхното значение е в това, че посочват как образованието е формулирано в международното право и какви са изискванията на органите на ООН.

 

В своя Общ коментар №13 КИСКП тълкува съдържанието на член 13 от Конвенцията за икономически, социални и културни права. Това е най-дългата и широкообхватна разпоредба в конвенцията. Тя се отнася до правото на образование. Общият коментар заема 19 страници. Той е разделен на три отделни части, отнасящи се до нормативното съдържание на член 13, задълженията на държавите по отношение на образованието на гражданите и задълженията на недържавните участници в образование.

 

Тълкуването на нормативното съдържание на член 13 заема най-голямата част от коментара. То разглежда поотделно целите на образованието, същността на правото да се получи образование, правото на начално образование, правото на основно образование, правото на средно образование, техническото и професионално образование, правото на висше образование, значението на изискванията за създаване на училищна система, на адекватна система за подпомагане на учащите се, на материални условия за учителския състав, правото на свобода в образованието. Освен това в частта за нормативното съдържание на коментара на КИСКП са разгледани няколко специални въпроси с широко приложение. Такива са забраната срещу дискриминация и изискването за равно отнасяне, за академична свобода и институционална автономия, както и за дисциплината в училищата.

 

КИСКП определя общи и специални задължения на държавите в образованието. Накратко, специалните задължения са свързани със създаването на учебна програма; прозрачна и ефективна система за контрол върху изпълнението на целите на  образованието; спазването, защитата и изпълнението на отделните елементи на правото на образование; приоритетното въвеждане на задължително, безплатно начално образование; приемането на национална стратегия и критерии за оценка за нейното изпълнение; финансовото подпомагане на учащите се; въвеждането на минимални образователни стандарти и прозрачен и ефективен контрол за тяхното спазване; подобряване на състоянието на отделните общности с цел неразчитане от тях на детски труд; търсенето на международно съдействие и сътрудничество за пълното изпълнение на всички задължения, свързани с образованието, и осигуряване на свободен избор в образованието.

 

Отделно от международните договори, на различни международни форуми държавите са поели ангажименти във връзка с образованието. Чрез официалните си декларации правителствата джентълменски приемат да спазват определени в образователни принципи като принципите за универсално и качествено образование и равен достъп до него. (Такива декларации откриваме в Agenda 21, Copenhagen Declaration, Beijing Platform for Action, World Declaration on Education for All.)

 

Международното право е един от сценаристите на дебата за образованието. Негова задача е да определи ролята на държавата и да следи дали тя изпълнява правилно тази роля. Без този сценарист образованието може да се превърне в образование на ужасите.