В един глас за образованието
Лекуваме образованието без диагноза
Кольо Колев
Вестник "Капитал", брой 36 2005 г.
Проблемите
пред българските училища и университети са много, резултатът е един - липса на
качествено образование.След 15 години половинчати опити за реформи различните
гласове, говорещи за пътищата за решаването на проблемите пред просветата, все
повече звучат като един.
Дни преди началото на новата
учебна година ,,Капитал" потърси отговор на въпроса кои са най-важните
промени, които трябва да се случат в сектора през следващите четири години. Тук
сравняваме гледните точки на двама просветни експерти, които са застанали, ако
не на противоположни, поне на доста отдалечени точки по политическата ос. Доц.
Анастас Герджиков е бивш зам.-министър на образованието и науката в правителството
на НДСВ. Социологът Кольо Колев, директор на социологическа агенция
,,Медиана", е един от авторите на т.нар. ляв проект за развитие на
образованието, представен преди време.
По смисъла на съществуващите политически стереотипи се очакваше те да бъдат различни
като позиция. Но тяхното мнение за важните въпроси, които чакат решение от
новия образователен министър Даниел Вълчев често съвпада. Което би могло да
означава само едно - неформален надпартиен консенсус за това какво трябва да се
свърши в образованието вече има. Остава само (много) работа.
Както винаги, преди началото
на учебната година се говори за болестта на образователната ни система. А че тя
боледува, няма никакво съмнение. Международните сравнителни изследвания
показват, че качеството на образованието в училище пада от година на година.
Всеки обаче обвинително сочи в различна посока. Учителите търсят вината в
ниското заплащане на техния труд и в тежкия административен апарат на
образователното министерство. Образователното ведомство гледа към
Министерството на финансите. Родителите се възмущават от учителите и от
качеството на учебниците, когато им хрумне нещастната идея да проверят знанията
на децата си - там Априлското въстание се родее с априлския пленум, а между
Андора и Анадола няма съществена разлика.
И така учителите всяка година рекетират обществото, че ще стачкуват и ще
провалят завършването на випуска, ако не им се повишат заплатите. Родителите ги
гледат все по-лошо и ежегодно се бъркат за частни уроци в размер, колкото е
образователния бюджет на държавата. От инспекторатите спускат нови и нови
наредби, указания, изисквания - естествено в името на демократизирането,
реформирането, достигането на европейските критерии, формирането на творчески и
креативни личности... Резултатите са трагични. Следват нови инструкции, мерки,
програми, указания.
Всичко това е безсмислено просто защото прилича на лечение, без да се
диагностира основното заболяване на системата. А то е именно администриране и
незнание.
Незнанието
Всъщност българската образователна
система не знае какви деца и младежи ,,произвежда". Машината не познава
крайния продукт на своята дейност. Безумно, но е факт! Така например не е ясно
колко от децата в трети или осми клас могат да четат и пишат или какви са
знанията на децата в 9-и клас по история и география например. Никой не може да
каже в кои училища децата могат да пишат и смятат и в кои не могат. Учители и
ученици масово отсъстват от часовете (за последните десет години броят на
отсъствията от час се е повишил с 300%, но така наречената успеваемост странно
се е покачила). Преминаването от клас в клас не е никакъв белег за знания, а
често е просто акт на отчаяние на самите учители. Всичко това е кристално ясно
и за преподавателите, и за образователното ведомство. Това се превръща в
система на колективна безотговорност. Дългогодишното отлагане и на матурите, и
на тестовите изпити, и на междинните контролни изпити в 4-и, 7-и, 9-и клас се
саботираха именно от учителската и образователната гилдия. Те просто не искат
да се знае какво произвеждат като качество.
А на базата на тоталното незнание за крайния продукт на системата се извършва
Непрестанното администриране
Но какво променяш и какви
изисквания спускаш, ако не знаеш какво постигаш като резултат?! Това обаче не
смущава образователните чиновници. Те демократизират, освобождават от
,,ненужно" съдържание, чертаят програми за формиране на творчески и
мислещи личности, а не на зазубрящи индивиди. Всъщност бъркат мътилката и
оправдават и осчетоводяват собственото си съществуване, всячески избягвайки от
неудобния въпрос - какво даваш като краен продукт!
Точно на това трябва да се сложи край. И системата е много проста - национални
междинни изпити (2-и, 4-и, 7-и, 9-и клас), матури, ежегодна атестация на
училищата на базата на постигнатите оценки от изпитите. Оформят се три, а по
добре четири типа училища - елитни, добри, посредствени, лоши. Съответно
заплащането на учителите и директорите в тези училища е коренно различно -
разлика между първите и последните в пъти. Класацията ежегодно се публикува, за
да знаят и родителите къде изпращат децата си. Същите изпити служат и за
вътрешна атестация на учителите в училищата.
Инспекторатите се лишават от правото да кадруват. Директорите и учителските
съвети сами набират и освобождават кадрите си - да видим дали ще искат
некадърник, който смъква заплатите на всички. Учителските съвети на училищата
от по-висока категория отново придобиват правото да изключват проблемните си
ученици. Всяко училище, подготвило отбор, спечелил национална, международна или
световна ученическа олимпиада, получава точки в атестацията си, което директно
се отразява в нивото на заплащане.
Всъщност това не е нищо друго освен създаването на саморегулираща се пазарна
система. Система, която не предполага непрестанно безумно администриране, а
впрягането на икономическите интереси на участниците в нея. Работата на
образователното ведомство ще е преди всичко да създаде минималните
общообразователни критерии, да следи доколко те се покриват, да атестира
училищата и да създаде необходимите икономически стимули. А това далеч не е
толкова трудно. Нека си представим за миг, че България отпуска ежегодно по 20
пълни стипендии за талантливи младежи, които ще учат в Йейл, Масачузетс,
Станфорд, Оксфорд и други световни университетски центрове. И тези стипендианти
се определят в национален конкурс и всеки номиниран носи на своето училище
точки за атестация. Не е необходимо особено въображение, за да си представим
огромното раздвижване в образователната система.
Сериозни промени трябва да настъпят и в качеството на българското висше
образование. Ниски показатели по чуждоезикова подготовка и слаба компютърна
грамотност показват данните от миналогодишно изследване, което цели да създаде
рейтинг на качеството на образованието във висшите училища в България.
Представяте ли си висшисти, които не ползват свободно поне един чужд език и
нямат добра компютърна грамотност?! Броят на университетите е огромен, а
немалка част от тях не разполагат дори с компютърни центрове и нямат постоянна
връзка с интернет. Формализацията на учебния процес е факт и при тази степен на
обучение. Никой не следи за хорариума на преподавателите, нито за качеството на
изпитите, които държат студентите. Ако всичко това продължава, нашето висше
образование ще трябва да се откаже от претенциите да се конкурира със
световните университетски центрове.
Основната цел на българската
образователна система трябва да бъде гарантиране на качествено и достъпно
обучение, обвързано с нуждите на пазара на труда. Учениците и студентите трябва
да получат съвременно образование, почиващо на новите достижения на науката и
осигуряващо знания и умения, които да позволят тяхната реализация в
конкурентната среда на обединена Европа.
В средното образование
е необходимо да се осигурят
така жадуваните от учители, ученици и родители стабилност и ред. Това може да
стане само ако се преустанови нормативният хаос в средното образование - то се
регулира от три закона, триста наредби, да не говорим за писмата и указанията
на министъра. Важно, но трудно изпълнимо е преодоляването на субективизма при
назначаването на управленски кадри и утвърждаването на професионализма в
управлението на образованието. Трябва да се безпокоим не от политическа чистка,
а от обичайната вълна от роднински и приятелски назначения, съпровождаща всеки
нов парламент и всяко ново правителство. Добре е новият екип бързо да
преосмисли визията на предишния за външното оценяване, включително за
институцията, която да го прави. Имаме спешна нужда от система и стандарти за
външно и вътрешно оценяване на знанията на учениците. За да се въведат държавни
зрелостни изпити, тази система трябва не само да е готова, а и да е апробирана
в училище. Спешно е нужно да се осъществи безпричинно отлаганата реформа на
системата на финансиране в средното училище чрез въвеждане на системата на
делегираните бюджети (в Унгария например е въведена преди близо двайсет
години). Трябва да се решат проблемите със степените на образование и начините
на тяхното завършване и да се въведат учебен план и учебно съдържание,
съобразени с българските традиции и европейските тенденции в средното
образование. Направиха се първи стъпки по осигуряването на възможности за
чуждоезиково обучение и овладяване на модерните информационни и комуникационни
технологии за всички ученици. Остава да се надяваме, че този процес ще стане
достъпен за всички училища. Важно е да се развие професионално средно
образование, адекватно на изискванията на пазара на труда, и да се осигури
възможност за образование през целия живот за всички, включително разработване
на система за постоянна квалификация на учителите.
Във висшето образование
е необходимо да се осигури
академична автономия, съчетана с прозрачност и отчетност пред обществото, както
и с ясни механизми за контрол на качеството. Задължително е въвеждането на нова
система за финансиране на университетите, основана на конкурентен принцип.
Отдавна е належащо решаването на въпроса със съвместимостта на колежанската
степен с европейските степени на висше образование, отчитайки спецификата на професионалното
образование. Трябва да се изготви и приеме нов закон за висшето образование,
който да намери баланса между академичната автономия и обществената отговорност
на университетите, да стимулира осигуряване на качеството и въвеждането на
конкуренция между висшите училища и да реформира системата за израстване на
научните кадри чрез нов механизъм за придобиване на научни степени и заемане на
научни длъжности.
Изброените спешни мерки са залегнали в една или друга степен в повечето
предизборни програми. Причината те да не се реализират е опитът проблемите да
се решават един по един, а не системно.
