Какво е това Университет?
Димак Гочева
Една институция, носеща името университет,
чрез името си
все още не е никакъв университет.
Карл
Ясперс, "Идеята за университета"[i]
От 1990 до края на 1995 г. у нас бе в сила Закон
за академичната автономия. Той създаде благоприятна възможност за възникването
на множество нови висши училища, факултети и специалности, за създаване на
филиали на "старите" държавните университети в множество нови населени места и за
учредяването на първите частни университети у нас.
Също така, през последните две години 1998-2000
г. у нас най-после се заговори
настъпателно и последователно и за проблемите на висшето образование[ii].
Дискусията засега няма достатъчно резултатен обществен отзвук и по-скоро
разобличава, отколкото ускорява неимоверно закъснялата реформа на
държавните висши образователни
институции. В тези дебати много често се обсъждат проблеми, които ни занимават
тук и сега, но които биха били много по-лесно преодолими, а може би щяха изобщо
да са несъществуващи, ако европейската идея за университета и историята на
българското й усвояване бяха по-добре познати. Не е случайно това, че при
говоренето за българското висше образование - частно и държавно - много често
се стига дори до питането за това какво
означава думата "университет", какво се съдържа в това понятие и в какъв смисъл
нашите над 40 легитимни университета съответстват на наименованието
"университет". Това питане е част не само от съвременните ни тукашни дискусии[iii],
но е постоянна тревога при разсъждаването за същността на университета,
предложено от авторитетни европейски мислители[iv].
Какво все пак означава думата "университет"? Нека
да видим няколко разпространени - в Европа - определения за значението на
думата "университет", които тук и сега са позабравени.
1. Думата "universitas" в средновековния латински език
означава "общност". Не случайно в учредителната грамота, т. нар. Constitutio
Habita, издадена от император Фридрих І Барбароса през 1158 г. на
магистрите и студентите на Болонския университет[v]
- най-стария европейски университет - е употребена думата "societas"- общност, съобщество, а един от синонимите за участващите в
университетската общност е думата "socii" - членове на едно общество, различно от всеобщността на поданиците на
императора и от всички в паството на вярващите християни, за което духовно се
грижели църковните пастири - от най-низшия клирик до най-висшия в западната
католическа йерархия, сиреч папата. Поради това едно от значенията на думата
"университет" е значението на общност от хора, която формира едно особено
социално пространство и има свои общи цели и интереси. Това определя
средновековните университети и като "корпорации". Те са тялото на една човешка
общност, която живее съвместно и се самоорганизира по ред и начин, доста по-
различни от онези, които владеят човешката общност извън Университета. На едно
място в книгата на Жак льо Гоф "Интелектуалците през средновековието" се казва:
"Всъщност в Болоня има много университети и при всеки факултет има отделно
сдружение"[vi].
Множественото число "университети" тук идва от употребата на думата в този неин
първичен смисъл - университетът е сдружението, обединението на група хора в
името на някаква обща цел. Едната разновидност на това обединение е от
предметно-дисциплинно естество - това са членовете на един факултет. Другият
вид е земляческата общност на преподавателите и студентите. В Парижкия
университет преобладавали представителите на следните четири "народности" - френска,
пикардска, нормандска и английска, а в Болоня множеството народности групи били
включени в двете федерации - "ситрамонтаните" /предпланинците/ и
"ултрамонтаните"/задпланинците/[vii].
Средновековният университет е бил a nativitate наднационална и наднародностна
общност - място, в което са се срещали носители на различни култури и езици, но
нито една от тях не е можела да доминира. Не само поради това, че не се е
преподавало на нито един от народностните езици, а на латински, а и поради
космополитно-универсалисткия дух на обитателите на университета като
научно-образователно средище. Университетът възниква като международен и
интернационален дом на науката, изследването и преподаването. Едва в началото
на ХV век се ражда първият национален университет - Пражкият университет на
Бохемия, възникнал половин век преди това като многонационален
изследователско-преподавателски научен център, през 1409 г. се превръща
благодарение на Ян Хус в етнонационален чешки университет[viii].
През първите три века на съществуването на средновековните университети[ix]
космополитният дух се раждал и поддържал от всекидневната среща с
разнообразието на културните навици, физически-физиогномичните особености и
облеклото на различните по произход членове на университетската общност. Това,
което ги обединявало в голямата universitas било изследването, преподаването и
обучението - нещо, което никога не е можело да се ограничи с която и да било
определена територия и нейните обитатели.
2. Universitas magistrorum et scholarium parisiensium - Университетът
на парижките магистри и схолари. С тази формула се самоопределя Парижкият
университет през 1215 г. Университетът е неразривното общуване, заедността в
преподаването и обучението на схоларите и магистрите, на преподаващите и
обучаващите се[x]. Това
определение е прието като основополагащо и от проф. Михаил Арнаудов в неговата
"История на Софийския университет Свети Климент Охридски през първото му
полустолетие 1888-1838". Още на първата страница на този толкова важен за нас
документ за възприемането на университетската идея у нас проф. Арнаудов пише:
"Това е свободно организирана и доста голяма група преподаватели и ученици,
които нямат още собствено здание и които се събират на занятия ту в някой
манастир, ту в някоя частна сграда - напр. в пансиона за бедни студенти, открит
от Robert de Sorbon и прекръстен отпосле /когато се разширява до учебно
заведение/ в С о р б о н а. И ако отначало университетите са независими съюзи,
по подобие на древните академии и лицеи /гдето са обучавали изпърво Платон и
Аристотел/, скоро те придобиват публично-правен характер, без да губят
автономията си. Парижкият университет бива удостоен в 1200 г. с една кралска
грамота, която го освобождава от надзора на градската полиция и намесата на
държавните съдии, за да го подчини изключително на черковните съдии. Защото
тази учена корпорация се състои - извън малкия брой медици и физици - главно от
богослови, които припознават авторитета на парижкия епископ. С течение на
времето и тази зависимост от местната черковна власт се чувства като нежелано
ограничение, и университетът се поставя под закрилата на една по-далечна, макар
и пак черковна, власт, тая на папата. И белег на спечелените права и свободи
служи п е ч а т ъ т на университета, както той бива изработен в 1929 г." [xi]
3. Universitas
sui iuris facta. Университетът е създаден със свой собствен закон",
сиреч университетът е автономен, той има свой собствен правов ред и юрисдикция.
Това е едно знаменателно изречение от учредителната грамота на император
Фридрих І Барбароса, спомената и по-горе. С този документ не само се признава,
че е конституиран Болонският университет, но и се задава едно от основните
значения на думата "университет" - това е висша образователна институция,
учредена от съюз на преподаватели и студенти, които регулират отношенията
помежду си със свой собствен закон. Само една автономна образователна висша
институция заслужава задължаващото име "университет". С признанието за
независимостта и автономията на най-стария Европейски университет се ражда и
самото понятие университет. В цитирания учредителен акт се постановява: Fridericus I, Sacer Romanus Imperator,
"Constitutione habita" Studii Bononiensis magistris ac dispiculis beneficia
concessit, quibus universitas, dum imperatores et pontifices de principatu
contendunt, libere res perquirere posset nec rei publicae nec ecclesiae
obnoxia. Оттук насетне европейските университети ще се ръководят
от идеала за независимостта си както от светската, така и от църковната власт.
Когато говорят за непрестанните борби на средновековните университети с
външните власти - местната, императорската и папската, изследователите
употребяват красноречивия глагол "лавира"[xii].
Средновековните университети са дали множество примери за политически
опортюнизъм и за това, че в името на висшата цел - автономията на Университета,
веднъж могат да се привличат едни съюзници, а друг път - други. Когато говори
за вътрешните противоречия и за политическото поведение на университетското
сдружение през средновековието Жак льо Гоф използва едно ефектно сравнение: "То
сякаш е в състояние да изневери на всички. Може да играе ролята на троянски кон
по отношение на църквата, на държавата и на града. То е извънкласово"[xiii].
При сравняването на борбата за независимост на университетите и на различните
професионални сдружения през средновековието - цехове, гилдии и комуни,
изследователката Пепка Бояджиева отбелязва: "- според мястото си в социалното
пространство цеховете и комуните се формират като локални структури. Те се
обвързват с определена власт и борбата им за автономия е борба за отграничаване
именно от тази власт чрез договореност отново с тази власт. Комуните-градове
например откупуват чрез ежегодни суми своите привилегии от сеньорите.Те полагат
и клетва за вярност, която твърде много напомня васалната клетва- Борбата за
автономия, която водят първите университети, има съвършено друг смисъл. Това е
борба срещу всяка външна власт, която заплашва университетската
самостоятелност. Истинска одисея представлява непрекъснатото лавиране на
средновековните университети между папската, императорската, кралската и
градските власти в стремежа им да предотвратят прякото си подчинение на някоя
от тях. Те се обръщат към папата, за да се защитят от императора, а към
императора, за да неутрализират намесата на градската управа. Университетите не
искали да се примирят дори и с дребни наглед посегателства върху техните права.
Те не били склонни на компромиси и възприемат всяко външно ограничение като
форма на несвобода."[xiv]
Откъде се е раждал този авантюристично-игрови
политически опортюнизъм на средновековните университети? Откъде се е вземала
енергията за безкрайните и винаги временни комбинации и съюзявания с различните
власти, за да се избегне постоянното и безвъзвратно обвързване с която и да
било от тях? От иманентното противоречие между същността на университета и
същността на властта, на всяка една власт. Университетът е възникнал, а и днес
би трябвало да бъде институция, която се стреми да достигне до вечни истини.
Всяка власт е временна и партийна в етимологическия смисъл на думата. Pars на латински означава "част", "частица".
Всяка една власт - на местния феодал, на градската управа или на императора,
или краля /през средновековието/ или на съвременните политически партии
преследва своите частни и частични, в най-добрия случай колективни или групови
интереси и цели. Целта на университета е стремежът към универсализма на
знанието, към всеобщността и целокупността на научните закони, към
всеобхватността на дисциплините, преподавани и изследвани в университетския
дом. Поради това университетът и извънуниверситетската власт задават една вечна
антиномия за възможността на академичната свобода. Поради това в последна
сметка университетите на средновековието са били най-толерантни към и най-малко
са се съпротивлявали срещу властта на папата[xv].
Не само защото той е бил най-отдалечената властова инстанция, но и защото все
пак в него се е персонифицирала властта на институцията, която е приемала за
свой фундамент най-дълговечни и универсалистки светогледни ценности -
Църквата.
4. Libertas
philosophandi et docendi - Свободата на изследването и
преподаването. Това е целта на съществуването на университета. Това е едно от
най-важните, а може би и централното сред определенията за същината на
академичната институция, наричана "университет". Когато се дава определение на
едно нещо, казва Философът, трябва да бъде обозначена и изразена чрез слово
неговата същност и неговата цел[xvi].
Определение, макар и на пръв поглед смехотворно, което визира целта на образованието,
предлага и сега действащия неосоциалистически Закон за висшето образование от
края на 1995 г. чрез чл. 2: "Цел на висшето образование е подготовката на
висококвалифицирани специалисти над средното образование и развитието на
науката и културата". На втори поглед става ясно, че точно по такъв начин се
определя предназначението на висшите училища в тоталитарните държави. Там те
са, както казва Ясперс, "институти за школовка на обучени работници в широкия
смисъл на думата и на функционери"[xvii]. Още по-нелепо и дори злепоставящо за нас става, когато се запитаме, ако целта на висшето
образование се определя спрямо средното, то тогава каква е целта на средното
образование. Геният на нашите нормотворци е постановил в Закона за народната
просвета и Правилника за неговото приложение, че средношколската образователна
система цели "задоволяването" (sic!) "на индивидуалните интереси и
потребности"[xviii].
От възникването си европейските университети
поставят като своя цел свободата, свободата на изследването и преподаването.
Днес теоретиците, философите и социолозите на образованието също аргументират,
че съвременният университетски организъм може да запази жизнеността си и да
продължи да се развива преди всичко, ако се осъществява като "управление чрез
цели"[xix].
Освен от най-общи и абстрактни философски съображения това определение е много
важно за нас и поради това, че в продължение на десетки години то е било девиз
и на академичното българско самосъзнание, стожер на неговата неотстъпна борба
за пълна университетска автономия и независимост.
Нека да обърнем внимание на три епизода от
драматичната история на СУ "Свети Климент Охридски".
Епизод първи: Университетската криза от 1907 г.
Университетската криза от 1907 г. има своята дълга
предистория. Всъщност тя започва още със създаването на Висшето училище в София
и минава през няколко законопроекта и утвърдени Закони за неговата същност,
начин на функциониране и предназначение. От създаването си през 1888 г. до
кризата от 1907- 1908 г. Народното събрание и различните печатни издания
непрекъснато дискутират "заради какво" и "поради що" имаме висше училище и няма
ли да бъде по-евтино и безопасно за държавата да изпраща в странство да се
обучават необходимите й за "бъдащето" специалисти. През първите петнадесет
години от своето съществуване преподавателската колегия на Висшето училище
постепенно узрява за мисията, която стои пред нея - да се самоосъзнае като
съградителка на българския университет, да определи неговия смисъл и значение:
първо, заради самата наука и обучение, развивани у нас, а после и в полза
на обществото. Най-същественият момент от това развитие на преподавателската
колегия е решението на Академичния съвет от 29 март 1900 г., с което се
постановява: "-а к а д е м и ч е с к и я
т ъ с ъ в е т ъ п р и е д а с е
н а р и ч а з а н а п р е д ъ В и с ш е т о у ч и л и щ е
у н и в е р с и т е т ъ, и то "Университетъ въ София" .[xx] Събитията от следващите няколко години
показват, че университетът наистина е заслужил своето име, че това не е било
само куха титла за пред външния, европейски учен свят, а и задължаващото
наименование, което непрестанно е напомняло и на преподавателите, и на
студентите, че иде реч за висша образователна институция със своя собствена
същност и наредба. През януари 1904 г. се приемат Законът за ефорията на
университета братя Евлогий и Христо Георгиеви и първият Закон за университета,
а на 27 септември 1904 г. в свое
решение Академическият съвет "отстоява твърдо своето гледище за ненамисане на министерството, по силата
на това, че законът за университета е признавал единството и автономията на
университета".
Самата история на най-голямата криза за Софийския
университет започва с "необикновената случка от 3 януарий 1907 г. -
демонстрацията против Княза предъ народния театъръ"[xxi]
Още на следващия ден - 4 януари - Министерският съвет приема Указ № 2, който
на по-следващия ден излиза в "Държавен
вестник". Указът постановява да се закрие Университета за срок от 6 месеца и
"да се уволнят всички професори на Университета, като и доцентите и лекторите"[xxii].
Академическият съвет се събира на
екстрено заседание на 5 януари, на което се решава, че:
"1. Университетът
и всички негови учреждения, като съществуващи въз основа на един действащ
закон, не могат да бъдат закрити или функциите им временно спрени чрез указ;
Уволняване
на преподавателския персонал може да става само въз основа на чл. 37 от същия
закон.
За това Академическият съвет не намира за
възможно да се освободи от правата и длъжностите, възложени нему от закона за
Университета, докато тоя закон е в сила и действие"[xxiii].
Знаменателно
в това решение е квалифицирането на Указа на Министерския съвет като
нелегитимен, а още по-знаменателно е и самоосъзнаването на отговорността, която
е носел Академическият съвет за запазването на същината на Университета. Оттук
насетне през следващите десетилетия до началото на 40-те години това ще се
повтори многократно.
Следват множество манифести и прокламации,
митинги, свикани от студентите или преподавателите, декларации и обсъждания в
Народното събрание, които някои видни политици наричат "софизми"[xxiv]. Проф. Ив. Шишманов - един от
вдъхновителите и законотворците на кодекса на автономния университет - подава
оставка и Н. Апостолов става министър на просветата.
Измежду няколкото важни позиви и прокламации, с
които излиза преподавателската колегия най-важно е "Съобщение по
университетския въпрос", което се подготва от Д. Агура, Г. Златарски, Ив.
Георгов, Г. Бончев и Вл. Моллов и се публикува в края на юни 1907 г., на
Петровден. Поводът за написването на това съобщение е решението на новия
просветен министър Апостололов "да отвори Университета съ с ъ в ъ р ш е н
о н о в и п р е п о д а в а т е л и.[xxv]"
В
Петровденската декларация най-важните заявления са:
"- В няколко заседания наред професорите,
като излизаха от основните положения: 1. Че с бруталния акт на правителството
от 4 януарий се нанесе едно незаслужено оскърбление на цялата колегия; 2. че
колегията е една морална единица, която може да се яви на мястото си отново,
само ако нейната чест бъде възстановена напълно; 3. че най-подир спокойствието
в предаванията и предаността към научните занятия на професори и студенти са
възможни само при пълна автономия на университета, - решиха да поставят
исканията си в следните точки:
Понеже професорското тяло се
смята за оскърбено и онеправдано от съвсем немотивираното уволнение, станало на
4 януарий 1907 г., то настоява да бъде изгладена тая несправедловост и да се
възстанови напълно честта на професорите, като се върне цялата професорска колегия обратно в първото й положение от деня на
уволнението.
Понеже
най- същественото условие за нормалното състояние и правилното развитие на един
университет, както се изложи в двата позива на професорското тяло към българското
общество, е академическата свобода, необходимо условие за което е
университетската автономия, професорското тяло настоява, щото редът за
назначението и уволнението на преподавателския персонал в университета да става
съобразно с наредбите на закона за университета от 1904 г.
Понеже
само университетската власт може да върши целесъобразна контрола върху учението
и поведението на студентите и да упражнява дисциплинарна власт спрямо техните
простъпки, които уронват студентското име, професорското тяло, като съзнава
своята тежка отговорност за запазване реда в университета и неговия престиж,
настоява, щото всички дисциплинарни мерки било спрямо отделни студенти, курсове
и факултети, било спрямо целия университет, да изхождат от университетската
власт.
Понеже
университетското тяло е най-компетентно да се произнесе и по другите въпроси за
уредбата на университета, необходимо е да бъде изслушано неговото мнение и по
другите нововъведения в новия закон, които в някои постановления са
противоречиви, а в други нецелесъобразни-"[xxvi].
С този документ и формулираните искания се създава
нашият "неотменим к а н о н ъ н а у н и в е р с и т е
т с к а т а а в т о
н о м и
я"[xxvii]
Нейният практически непосредствен ефект е обратен
на желания: М-р Апостолов назначава нови професори и на 11 юли те провеждат
първото си заседание, за да се конституират в академична колегия. На пръв
поглед преподавателите от "стария университет" са сбъркали, като са
словоизявили гордото академично самосъзнание.
Дори новата учебна 1907/1908 г. започва с "нов
Апостолов университет", с нови преподаватели - довчерашни гимназиални учители.
В тази първа университетска криза, обаче
разрешението идва и от недвусмислената подкрепа, изразена в печата от видни
наши и чужди общественици и учени (като "Апела към софийските
граждани по университетския въпрос", написан от К. Величков, Ив. Вазов, М.
Балабанов, Г. Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев и като поздравителните адреси на
К. Иречек, В. Ягич и Н. Державин[xxviii]), и от
многолюдни събрания и митинги (като напр. митинга от 14 октомври, провел се на
площад Позитано, на който са присъствали над 10 000 души). Много важно се оказва и
бойкотирането от страна на студентите спрямо новия импровизиран "университет". По-голямата част от старите студенти не се записват в него, а
новозаписали се почти няма с изключение на някои правителствени чиновници. В
Народното събрание отново започват ожесточени обсъждания на университетския
проблем, а междувременно м-р Апостолов изпраща емисари, които да поканят и склонят
чужди професори да дойдат да преподават у нас, тъй като е ставало все по-видно,
че гордата преподавателска колегия на "стария университет" няма да отстъпи и
няма да се самоосвободи от отговорностите, които е имала като легитимно
академично ръководство срещу противозаконните укази и постановления на
Министерския съвет. Най-заможните български студенти заминават да учат в
странство, а няколко видни професори от останалите "безработни" преподаватели
на "закрития университет" също отиват в странство, не само за да се занимават с
научните си изследвания, но и за да информират международната учена общност за
същината на нашенския конфликт и да осигурят нейната морална подкрепа.
На
16 януари 1908 г. се образува ново правителство - на Демократическата партия,
ръководено от Ал. Малинов. Министър на просветата става Н. Мушанов, който
установява контакт със старата колегия и разрешава проблема радикално. На 28
януари 1908 г. в двореца Врана се подписват два указа. С единия от тях били
уволнени всички, без изключение, нови "професори", а с другия били назначени
всички, без изключение, професори от старата колегия.
На
31 януари възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската
колегия обнародва печатно изявление, което завършва с думите:
"Не можем в тоя тържествен час да не дадем
израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един
човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от
небивало посегателство. Особена хвала изказваме на българския печат, на
българските обществени водители и дейци и на всички научни и обществени
корпорации, които застанаха на наша страна.
Почваме пак своята
просветителна дейност с твърда воля, достойно да се издължим народу за
подкрепата му и за честта, която ни оказа, като храним при туй дълбоко уверение, че отнетата със закон университетска автономия ще бъде още в
първата законодателна сесия съгласно с даденото ни от сегашното правителство
обещание, подкрепено и чрез изявленията на всички политически народни партии,
изново узаконена.
Да живее свободата на българската наука!"[xxix]
Епизод
втори: Университетската криза от 1922 г.
Втората
голяма университетска криза също има своята предистория. Когато тя се случва,
Университетът има вече пет факултета - Историко-филологически,
Физико-математически, Юридически, Медицински и Агрономически. На власт от април
1920 г. е правителството на БЗНС, водено от Ал. Стамболийски. Трябва да се
отбележи, че първата университетска криза избухва заради обида срещу монарха и
монархическите блюстители - управляващата Народно-либерална партия. При втората
криза пък спречкването е с едни от най-крайните антимонархисти в тогавашния
политически спектър-
Зад
дребни спречквания по най-различни поводи - като например това, че
правителството не разрешило да се ползва залата на Народния театър за празника
на Университета през декември 1920 г. - веднага изпъкнали причините за
неизбежния конфликт: властта желаела да подчини на своето управление и университетската
общност, а тя никога не би могла да позволи това, тъй като сред нея нито бил
изтлял споменът за смисъла на отвоюваното през 1907 г., нито било неизвестно
значението на думата universitas. Напротив, преподавателите подготвяли
откриването на Богословски и Ветеринарен факултет, с което университетът ни да
се "закръгли до истински всеобемен център на знанието - universitas litterarum"[xxx].
В продължение на петнадесетте години между 1907 - 1922 г. непрестанно са се появявали документи на
академичната колегия при всякакви
спорове с министерството и управниците - било при обсъждането на поправки в
Закона за университета, било при перманентните разправии за бюджета на
университета и заплатите на преподавателите, било при обсъждането на броя на
студентите и размера на студентските такси, било при увеличаването на броя на
катедрите и преподавателските места, или откриването на нови факултети. В тези
документи неизменно присъства тезата за това, че висша и последна дума при
окончателното вземане на решение, по който и да било от всички тези проблеми
трябва да има Академичният съвет. В добри времена, когато Министерството е било
ръководено от сговорчиви министри - най-често членове на университетската
колегия или бивши ректори - документите, които излизали оттам, започвали с
думите: "Министерството замолва
Академическият съвет да вземе решение-".
В
съобщение на Академичния съвет от средата на декември 1920 г. се изреждат
принципните положения, по които възникват "недоразумения" между университета и
правителството на БЗНС, най-важното от които е: академичният съвет решава, а
министерството утвърждава какво и от кого ще се преподава в университета; кои
ще бъдат преподаватели в университета и как те трябва като "във всички страни
на Европа" да се ползват с активни политически права, а професорите да се
избират и за народни представители; какви специалности и факултети ще има,
какъв ще е размерът на студентските такси. "Случаите,
които са принуждавали университета да реагира против нарежданията на министерството,
имат в основата си незачитане на университетската автономия, гарантирана от
закона, без която е немислимо правилното развитие на един университет",
обобщава се в Съобщението.
Идват
нови пререкания и тежки спорове - по повод на приемането в Народното събрание
на бюджета за учебната 1921/1922 г., в който не са зачетени исканията на
Академичното ръководство и при внасянето на новия законопроект за народната
просвета, изработен от министъра Омарчевски. В своето слово от 8 декември 1921
г. проректорът /сиреч бившият Ректор/ проф. Методи Попов изразява отново
убеждението на преподавателската колегия, че "всяка реформа, която засяга вътрешния живот на университета",
трябва "да излиза от самия него и да се
взима мнението на университета като ръководно начало-". В законопроекта се
предвиждало университетът да се управлява по правилник, изработен от
министерството-
Конкретен
повод за разразяването на кризата или по-точно за петмесечната "окупационна
стачка[xxxi]"
на Софийския университет дава заповедта на м-р Омарчевски от края на декември
1921 г., с която на ректора проф. Любомир Милетич било наложено дисциплинарно
наказание поради това, че в официални документи от името на ректорското
ръководство си служел със стария правопис. А земеделското правителство било
забранило с министерско постановление използването му. В отговор на своята
заповед министърът получава две писма от Академичния съвет със сходно
съдържание. В края на второто се напомня на министъра, че "България е конституционна и правова държава, която съгласно чл. 43 от
конституцията "се управлява точно според законите". А тъкмо тия закони поставят
на Вашата власт известни рамки и признават на университета точно определени
особени права, които съставяват неговата автономия"[xxxii].
Следват
високомерни министерски изявления, изложения и интервюта в официозния печат, в
които чиновникът заявява, че университетът е един "подведомствен орган" на
министерството , на които Академичният съвет отвръща гордо с три Изложения /от
януари, февруари и март 1922 г./, в които се обосновава незаконността на
министерските разпоредби. Отново, както и през 1907 г., преподавателската
колегия се обединява с убеждението, че заповеди или укази, които противоречат
на закона, гарантиращ автономията на университета, нито могат, нито трябва да
бъдат изпълнявани.
Последната
капка прелива, когато в една от поредните си вестникарски изяви министърът
Омарчевски иронично заявява, че "не бил
от ония, които "получават шемет в главата при прочитането на думата а в т о н о м и я" и че не му правело
впечатление умелото манипулиране на академическия съвет с този израз.
Софийският университет, мисли министърът, нямал зад себе си многовековното
развитие на западноевропейските университети, не водел потеклото си от някоя
средновековна корпорация на учени, за да притезава за особени привилегии, а бил
творба на днешната модерна държава, която в признаването си на права на своите
научни институти не отивала дотам - да се откаже от собствените си права над
тях"[xxxiii].
На 10 март 1922 г. Академичният съвет решава, че без удовлетворяването на
исканията в Изложенията от 24.ІІ и 1.І е немислимо нормалното и успешно
функциониране на университета и че нашият университет не само може, но и трябва
да се ползва от "свободите и
привилегиите, на които заслужено се радват западноевропейските университети-".
Академичният съвет взема единодушно решение да се преустановят лекциите в
университета до удовлетворяването на неговите обстойно обосновани 5 искания, на
първо място от които е: "да се отменят
досежните постановления на университетския правилник, които в противоречие с
закона за народното просвещение, посягат върху а в т о н о м н и т е п р а в а на университета, а свръх това, не
са и в съгласие с педагогическите и научни принципи, на които почива университетското
образование"[xxxiv].
Второто искане е било възстановяване на заличените от бюджета професорски и
доцентски длъжности; третото - приемане на "единствено правилното тълкуване на
академическия съвет на чл. 324 от закона" за статута на частните доценти; четвъртото
- отмяна на незаконните дисциплинарни наказания и незаконните уволнения; петото
- намаляване на високите и непосилни
студентски такси.
Чрез
партийния си орган - официозът "Земледелско знаме" министерският съвет дал да
се разбере, че събитията ще се развият, както и през 1907 г. : указ за
затваряне на университета и уволняване на целокупната преподавателска колегия.
Академичният съвет излиза също със Съобщения за преустановяването на лекциите,
в които също дава да се разбере, че няма нищо против събитията да се развият и
да завършат както и през 1907 г. : повтарят се двете основни понятия
"университетска автономия" и "академична свобода" и двата основни принципа:
1/за ненамесване на министерството в самоуправлението на университета; и 2/за
това, че всеки указ, заповед или решение на министерството /или министерския
съвет/, които противоречат на Закона за университета и гарантираната от него
автономия, са по същество противозаконни и поради това не бива да бъдат
изпълнявани. Както тези две понятия, така и двата основни принципа са били
утвърдени от Петровденската декларация и останалите документи, изработени от
преподавателската колегия по време на първата голяма университетска криза.
Историята
от 1907 г. се повтаря през 1922 г. Отново студентите се солидаризират с
професорите. Отново има бурни дебати в Народното събрание, в които депутати от
опозицията и управляващите спорят за това, какъв трябва да е българският
университет и може ли или не може той да бъде управляван от управляващите.
Отново обществото реагира бързо и недвусмислено в подкрепа на университета:
сформира се "Граждански културно-професионален комитет", обединяващ 21
организации, който издава позив към българския народ. Той завършва с думите, че
"свободата на научната мисъл и научното
творчество са възможни само при пълна автономия на университета"[xxxv].
Отново има многохилядни събрания и пламенни речи на участници в тях. Отново има
студентски манифестации, които отново биват разгонвани от полицията[xxxvi].
Отново има писма на министъра, изявления на министър-председателя и
становища-отзиви на професорското тяло, които се публикуват в пресата.
Становищата на едната и другата страна се преповтарят и препотретват, като се
намесва само една нова "идея" на министър-председателя Стамболийски: да създаде
в Русе, Пловдив и Варна "университети на народовластнически начала", в които
студентите "сами да избират професорите си", сиреч чрез гласуване и по
вишегласие да присъждат научни степени на своите преподаватели. Това в същност
отново повтаря историята от 1907 г., защото и тогава м-р Апостолов се надява,
че ще сломи неотстъпчивата преподавателска колегия, като открие нов университет
с нови "професори" - гимназиални учители.
И
отново развръзката е същата: правителството разбира, че конфликтът с
университета е подкопал силно властта му и че е в изгода, както за едната, така
и на другата страна да се приемат исканията на Академичния съвет. На 16 август
1922 г. управляващият министерството К. Томов[xxxvii]
и ректорът Л. Милетич подписват "спогодителен протокол", с който двете страни
се спогаждат министерството да удовлетвори исканията на университета: онези от
тях, които са били в неговата компетенция - незабавно, а останалите, които са
зависели от решение на Народното събрание - при първа възможност. На 19 август
1922 г. "ректорът разгласява чрез печата за подкачването на нормален живот в
университета"[xxxviii],
а в тържественото си слово на 8 декември 1922 г. вече в качеството си на
проректор /бивш ректор/ проф. Л. Милетич заявява:
"Ако и да сме лишени от по-големи материални
облаги за своя труд, на каквито образованието и способностите ни дават пълно
право, задоволяваме се и с сравнително оскъдните средства, с които нашата
държава ни възнаграждава, главно крепени от съзнанието, че в изпълнението на
своето мъчно призвание се чувстваме свободни от ония п а к о с т н и с т р а
н и ч н и в л и я н и я н а
в л а с т т а, които спъват духа, убиват творческата мисъл, омаломощават
духовната енергия, а главно похабяват моралната независимост на личността, с
една дума най-важните морални ценности, без които научното творчество не може
да преуспява. У н и в е р с и т е т с к а т а
а в т о н о м и я е легалната
броня, която охранява тия устои на академическата свобода и която не ние в
България сме измислили, а е извоювана в света от представителите на науката за
самата наука"[xxxix].
Епизод
трети: Финансовите ограничения през 30-те години и
петдесетгодишнината на Университета.
През втората половина на 20-те и 30-те години няма
толкова продължителни кризи между университета и извънуниверситетската власт,
но огромното напрежение между тях се запазва. То се е проявявало най-вече при
обсъждането на проектобюджета на университета, тъй като правителствата и на
Демократическия сговор, и на Народния блок, и превратаджиите от 1934 г.
използват най-перфидното и същевременно най-сигурното средство за
обезличаването на университета като независима образователна институция -
съкращаването на финансовите средства, "за да се удари косвено автономията му,
която е била трън в очите на известни политически лагери"[xl].
В това отношение най-драстични са били мерките, наложени от превратаджиите от
авторитарния политически кръг "Звено".
Още през есента на 1934 г. се съкращават и сливат 10 катедри от различни
факултети, поради липса на бюджетно финансиране. Същото това правителство
възнамерява да закрие Богословския факултет, но академичната общност реагира
бързо и недвусмислено: за пореден път се декларира, че държавната изпълнителна
власт не може да се намесва в автономното самоуправление на университета и това
административно намерение бива осуетено.
След падането на деветнадесетомайския режим се
изреждат няколко кабинета - на ген. Пенчо Златев и Андрей Тошев и няколко
ремонтирани екипа на Г. Кьосеиванов, но всички те действат по един и същ начин
спрямо университета: финансови рестрикции и бюджетни съкращения. Авторитетният
наш историк проф. Милчо Лалков анализира тази политическа линия така:
"Логично би
било правителствата да следват противоположната линия. През втората половина на
30-те години в България настъпва стопанско оживление. То бързо ликвидира
последиците от световната икономическа криза. Индексите на индустриално и
селскостопанско производство отбелязват непрекъснат растеж. Правителствата на
Г. Кьосеиванов, утвърждаващи постепенно едноличното управление на цар Борис
ІІІ, успешно осъществяват политиката на етатизъм и модернизация в икономиката.
Държавната намеса в народното стопанство, сполучливите опити за регулиране на пропорциите между неговите отделни
отрасли помагат на България да избегне новата кризисна фаза, настъпила в
развитието на повечето европейски държави пред прага на Втората световна война.
Забележимо нараства националният доход. Положително върху държавния бюджет се отразява
и външнотърговското обвързване с динамичните, милитаристично изградени
икономики на Германия и Италия.
Следователно
орязването на университетския бюджет не е последица от слаби държавни финанси.
Набиращият скорост безпартиен царски режим влага средства преди всичко в
реорганизирането и превъоръжаването на армията, очаквайки реванша след втората
национална катастрофа. С поглед към историческата задача на националното
обединение, българските управници и сега, по силата на една лоша традиция,
загърбват проблемите на образованието, науката и културата. Закономерен
резултат от тази традиция са и съкращенията на държавните субсидии за
Университета. Всъщност линията на финансови ограничения е проява на политиката
за нарушаване на академичната автономия, на университетското самоуправление. Тя
е типична за всички авторитарни и тоталитарни режими в Европа и на Балканите,
защото отговаря на тяхната принципна същност да държат под контрол институциите
с интелектуална сила и мисловна мощ"[xli].
В този контекст на непрекъснати борби на
академичната общност срещу недалновидните (в дългосрочна перспектива) и
целенасочено-ефикасни мерки (като непосредствен резултат) за подкопаване на
университетската институция чрез финансово-субсидийното й обезсилване, като
особено събитие изпъква борбата през 1935-1936 г. срещу намерението да се
отнеме от Университета фонда за научни изследвания и да се подчини на надзора
на министерството. И този път Университетът успява: отново се изказват
категорично идеите за автономията на университета и за това, че предписания на
изпълнителната власт, които нарушават самоуправлението му, са нецелесъобразни и
вредни. Отново се заявява, че университетът ще се самозатвори, така както и
през 1922 г. и учебните занятия ще бъдат прекратени, тъй като научните
изследвания са онова, което превръща една висша образователна институция в
университет, онова, което осмисля и обогатява преподавателската работа, като я
предпазва от повторението и монотонизирането. Правителството отстъпва и отменя
онази част от Наредбата-закон за разните държавни фондове, публикувана в
"Държавен вестник", която е засягала свободното опериране с фонда за научни
изследвания[xlii].
Такъв е ходът на събитията, в който се празнува
петдесетгодишнината от създаването на Висшето училище в София.
Тогава се публикува и "Историята", написана от проф. Михаил
Арнаудов, на Софийския университет "Свети Климент Охридски" през 1938 г. по
случай този юбилей[xliii].
В нашата академична история това е особено събитие. Излизането
на един печатен труд може да бъде събитие, съпоставимо с останалите, защото
чрез него те се превръщат в обективация на академичната памет и в
словоизявление на самосъзнанието на нашата университетска общност. Тази общност
тогава получава своята историография-биография на драматичния й петдесетгодишен
живот, като при това в нея са изредени не просто всякакви факти и фактченца, а
е наложена една многократно изповядана историографска концепция: университетът
ни се е родил почти 19-20 години след създаването на Висшето училище, защото
университет е онази образователна институция, която не само има свой собствен
закон (получен през 1904 г.), но и го брани от намесата на външните политически
фактори, като издига автономията като "легална броня" срещу противоречащите на
закона за университета министерски разпоредби и заповеди. Разбира се, тази
историографска концепция не позволява на проф. Арнаудов да напише "обективна" и
безпристрастна история на университета. (Къде под слънцето има "обективна" история на каквото и да
било?) Пристрастността на проф. Арнаудов си личи и в това, че при всички
по-продължителни и по-краткотрайни конфликти между университета и властта,
всички документи, излезли от академичната общност, се цитират в неговата "История-" изцяло, а всички документи,
произведени от изпълнителната власт, са цитирани частично, като министерските
изявления и интервюта най-често иронично се преразказват или перифразират.
Полиграфически на читателя се натрапва и това, че в "История-" са набрани с разредка почти всички изречения, в които се
споменава думата "автономия" и принципът за това, че министерството на
"просвещението" може да администрира само училищата, но не и висшата
образователна институция. Прави впечатление и това, че тази "История-" почти не се интересува от
по-широкия политически контекст на големите и малките университетски кризи, а
също така напълно пренебрегва и техните общонационални политически следствия. В
това отношение, "Историята-",
написана от проф. Арнаудов за петдесетгодишнината на висшето училище е пълен
антипод на книгата, публикувана по случай 30-годишнината от полагането на
началото на социалистическия университет[xliv]
и на "Историята на СУ", написана от
колектив историци по случай 100 - годишнината през 1988 г.[xlv]:
естествено в годините на зрелия и късния "соц" при доминиращата тогава
марксистка историографска парадигма можеше да се публикува само история на
университета, в която идеологизираната социологическата редукция е
водеща интерпретативна операция. В едната история е хипертрофирана гледната
точка на институцията въздигнала в
абсолют идеята, че знанието трябва да се търси заради самото знание и че
университетът е неговият всекидневен дом, но и култов храм, а в другата е
хипертрофирана гледната точка, че университетът е важен, но само доколкото в
него всичко става като следствие от случващото се в държавата и обратно - ставащото в университета може да се отрази
върху "обществената надстройка". И докато в книгата на проф. Арнаудов всички
изречения, в които се среща думата "автономия", са отпечатани с разредка, в
другите две истории тази дума се среща само в словосъчетания като "призрачната
идея за университетската автономия" или "анахроничната буржоазна утопия за
автономията"-
В историята на проф. Арнаудов има една
пристрастност, която като че ли е по-важна за членовете на университетска общност. Повечето студентски вълнения от втората половина на 20-те и 30
години са доста прибързано предадени[xlvi].
Причините за тях са били различни: понякога политически (например неприязънта
на някои студенти към проф. Ал.
Цанков като политическа фигура или броженията през 1937 г., когато студентите
биват лишени от избирателни права за местните избори, което властта обосновала
с това, че по време на следването си студентите не живеят по родните си места);
понякога образователно-учебни (искания за облекчаване на изпитните програми или за
насрочване на изпити по втора специалност по друго време; искания за отмяна на
двегодишния "селски стаж" за студентите-медици или за съкращаване на
педагогическия стаж на студентите-хуманитари); понякога исканията са финансови
(за намаляване на студентските такси или за получаване на възнаграждение за
стажа на студентите-юристи и пр.). Имало е вълнения и на недоволни, неприети
кандидат-студенти, към които са се присъединявали политически оцветени протести
на студенти. По всички подобни поводи са възниквали безредици, продължаващи от
два дни до две седмици, за които проф. Арнаудов казва, че понякога довеждали до
сбивания между студенти, изкъртване на врати на канцеларии, трошене на стъкла и
пр. Най-неприятното в това е, че в не малко случаи, в които университетската
управа за момент се е чувствала безсилна да овладее положението или се е
опасявала от разрастването му, е било размахвано плашилото на намесата на
полицията и интернирането от нея на студентите по родните им места. Разбира се,
след студентските буйства е имало изключвания на студенти завинаги, за една
година, за две години и за един семестър (най-голям брой дисциплинарно наказани
студенти е имало през 1932 г.), но обръщането към полицията е било акт, чрез който
преподавателската колегия е изменяла на принципите, защитавани през 1907 г.:
тогава също "професорското тяло" е заявило направо, че намира акцията на
студентите "за крайно неприлична и осъдителна", но въпреки това, неизменно е
настоявала, че "колегията е една морална единица" и това убеждение е основният
залог за победата й над извънуниверситетската власт. Солидарността между
преподаватели и студенти е била една от решаващите причини за успеха над нея и
през 1907 г., и през 1922 г., както и непоколебимото отстояване на позицията,
че "всички дисциплинарни мерки трябва да се вземат от ръководството на
университета", а не от "органите на реда", полицията и изпълнителната власт.
Със своята "История-" проф. Арнаудов успява да
внуши на читателите си: Първо, че
университетът е една многовековна европейска хуманистична институция, която
сакрализира своята цел - академичната свобода. В десетилетните си непресекващи
борби през първата половина на ХХ век Софийският университет доказва, че
най-доброто законово средство за
постигането на тази цел е
академичната автономия и непрекъснатото поставяне на тази "легална броня" срещу
административния произвол на изпълнителната власт. Второ, че няма и едва ли ще се намери субект на политическата
власт, който да не се опита да ограничи или изобщо да отмени и целите, които си
поставя университетът, и средствата, с които ги отстоява. На една от последните
страници на своята "История-" проф.
Арнаудов обобщава:
"Не е била винаги завидна участта
на нашата alma mater. Изникнал като нещо съвсем ново за нашите обществени
условия и нашите понятия за зависимост на държавните учреждения от волята на
управниците, Софийският университет е трябвало да търпи често натиск от горе, в ущърб на правилното си
развитие и на личното достойнство на професорското тяло. Само бавно той печели
оная libertas philosophandi et docendi (свободата
на разсъждаването и преподаването, свободата на изследването и
обучаването), която е призната по вековни традиции и законни гаранции другаде, в
западните университети. Ограничаван в своите материални средства, спъван в
хармоничното и последователното си изграждане, преследван в проявите на
оправданата си критика по отношение на някои просветни и обществени недъзи, които са го засягали
непосредствено, нашият университет е трябвало да води продължителни борби за
утвърждаването си, давайки и скъпи нравствени жертви. И накрай той получава
дотолкова признание на своите законни права и на своите скромни академически
привилегии, щото трудно можем да си представим вече повтарянето на някои
административни произволи и преследвания от миналото с тяхната тежка атмосфера.
Софийският университет идва да потвърди, чрез щастливото преодоляване на
толкова несгоди, накърнили често самоуправлението му, знаменитите думи на
поета: "Nur der verdient sich
Freiheit wie das Leben, der täglich sie erobern muss (Goethe)" - Живот свободен заслужава който за него се преборва всеки ден". Свободата и спокойната работа под знака на научното изследване предполагат
решителност за тяхното отстояване срещу всякакви враждебни сили, особено когато
тия сили могат да злоупотребят с властта, дадена им за доброто на държавата. И
при човека на науката характерът и живото чувство за законност и чест са
необходима предпоставка за успешната му дейност"[xlvii].
Епилог: Разправата с Университета и
прегазването на университетската автономия
По времето на Втората световна война
университетската общност понася загуби, каквито никога преди това по мирно
време тя не е позволявала да я сполетят. Въпреки протестите и острите писмени
възражения на Академичния съвет, в които се говори от името на цялата
преподавателска и студентска колегия, в края на 1940 г. Народното събрание
приема антисемитския Закон за защита на нацията, който с редица свои членове
засяга евреите - преподаватели и студенти.
Още по-драстична и безскрупулна е политиката на
проф. Богдан Филов, който става министър-председател и същевременно водител на
просветното ведомство. За жалост, големият учен-археолог и бивш
ректор на университета е завладян от нацистките идеи за цялостно ангажиране на
държавата с възпитаването на младежта - и в училището, и извън училището, и в
сферата на висшето образование. Благодарение на неговата законодателна
инициатива се приемат частични изменения в закона за народната просвета, но още
по-радикални от тях са измененията в Закона за държавните служители. С тях се
засяга пряко университетската автономия, тъй като в него се постановява, че
"министър-председателят упражнява общ административен надзор върху държавните
служители при всички ведомства. Този надзор министър-председателят упражнява по
начин, какъвто намери за целесъобразен"[xlviii].
Едно от правата, които получават премиерът и Министерския съвет, е да уволняват
университетските преподаватели. Това е един от основните стожери на
академичното самоуправление - редът на назначаването и освобождаването от
работа на университетските преподаватели да се определя от университетската, а
не от извънуниверситетската власт и в десетилетията преди това академичната
общност не е допускала никакви компромиси с това. Академичният съвет и всички
факултетни съвети се обявяват категорично срещу тези законови условия за
вмешателство на държавната администрация в живота на университета: чрез
кореспонденция между Академичния и Министерския съвет, драматични срещи между
университетското ръководство и премиера, аудиенция на ректора с монарха.
Правителството и парламентът все пак правят частични отстъпки от принципа на
тоталитарно-фашистките държави, който проф. Филов иска да наложи - не може да
има автономна институция, която да е по-горе от и да остава неподчинена на
Министерския съвет. Все пак в законопроекта се гласува добавката, че "научната
и преподавателската дейност на академичния персонал в университета не подлежи
на контрол от върховната изпълнителна власт и не може да бъде повод за
уволнение от Министерския съвет"[xlix].
Властта отвръща на частичния успех на университета с поредното жестоко орязване
на финансовите средства и научните фондове, и с чиновнически министерски диктат
върху учебните планове и определянето на срока на следването на студентите от
някои специалности
