Кога децата с умствени затруднения от домове ще започнат да се обучават

 

Под натиска на Европейската комисия българското Министерство на образованието реши да вземе мерки относно образованието на деца с увреждания. Специално за децата с умствени затруднения МОН реши през юли 2006 г. да закрие 9 помощни училища, в които и без това образователен процес не се извършваше и по-скоро служеха за настаняване на деца от бедни семейства. По настояване на Миглена Кунева МОН получи (отново това лято) 1 млн. лева, с 800 000 лв. от които да обучи преподаватели от общообразователни училища в цялата страна, които ще образоват занапред деца с умствени увреждания, а с останалите 200 000 лв. да адаптира архитектурната среда в училища, където ще се обучават деца с физически увреждания. Това начинание, колкото и непрозрачно и неорганизирано да се случва, е първата инициатива на МОН относно децата с увреждания от години насам. Все още обаче местните структури на министерство на социлната политика и тези на МОН не общуват помежду си и не си съдействат по повод интеграция на деца с умствени увреждания в училища. 

 

Малко по-рано - в началото на 2006 г. Български хелзинкски комитет (БХК) посети няколко дома за деца с умствени увреждания, както и помощни училища, за да установи как се провежда интеграционната политика на МОН по места. Ето и наблюденията ни от един от посетените домове.

 

31.01.2006 г., Стара планина, село Илаков рът.

Екипът на БХК посещава дом за деца с умствени затруднения. Ремонтирана и подтискащо топла сграда. Директорка, медицински сестри, възпитателки, които мислят за себе си като за "майки" на децата, които по общо мнение са в "много тежко състояние". Деца от 4 до 20 годишни събрани в две стаи с по един телевизор и много столове и пейки. Тихи и послушни. Чуваме непрекъснато шепота в отговор на всеки наш въпрос "те не могат", "много са увредени". Тези от децата, които могат да говорят, ни посрещат с песни и непреодолимо желание да ни се харесат, защото знаят, че хората отвън носят храна и играчки. Ние-не. Виждам това от 2001 г. насам.

 

Междувременно министерства и агенции се надпреварват да пишат стратегии за деинституционализация, интеграция и индивидуални програми за развитие и обучение. Правят се мониторингови изследвания, пишат се доклади с констатации и препоръки. Само че никой не се грижи и хората най-долу да знаят за тях. Директорката не е нова, нито е била в отпуск. Учудва се на всеки въпрос относно образование. Казва, че преди година журналистка от БНТ направила репортаж за дома и избрала две деца, които завела в София да бъдат прегледани. Психиатърът и екипът му в Александровска болница заключили, че децата могат да учат. Директорката се обадила на нейната колежка в помощното училище в Ново село, на около 10 км. от Велико Търново и я попитала дали има свободни места в училището. Така две деца били заведени да учат. Директорката на помощното училище обяснила, че има дори повече от две места за въпросните деца. Тогава директорката на дома решила, че в дома, който тя ръководи, има още две деца, които са "по-съхранени"и "умни" и могат да бъдат обучавани в училище и изпратила и тях на комисия в училището. Те също били приети. Директорката на дома обясни, че не поддържа никакви контакти с регионалния инспекторат по образование и не знае те да са искали информация за деца от дома във връзка с тяхното образование.

 

Влизаме в първата занималня с около 15 деца - най-тежките. Само едно от тях ни говори и ни показва чорапи, които плете в момента. Казва, че ги продава за 2 лв. Останалите не общуват с нас. Гледат в точка срещу себе си и се клатят. Някои пляскат с ръце, когато влизаме. Някои имат рани по лицата си. От персонала ни отговарят, че някои от децата си блъскат главите в стената или си самоувреждат лицата. Затова ги завиват в одеяла, така че ръцете им да не са свободни. Някои от децата се дърпат рязко при опит да бъдат погалени. Казват ни, че те са с тежка степен на умствено увреждане и се държат така заради това. Втората група представлява на практика две групи, защото възпитателката на едната е в отпуск. Деца с различни възможности броят от 1 до 10 на глас, заедно с възпитателката. Тя държи дете, които не може да ходи на ръце. Някои от децата веднага ни питат откъде и защо идваме и споделят, че искат да си тръгнат от дома. Други ми искат лист хартия и започват да пишат буквите, които могат. Питам Станислав, който пише името си и всички букви от азбуката защо не ходи на училище. Той ме поглежда разбиращо и отговаря "Тази година ще ме пратят. Трябваше да стана на 14 години". В това време за ръката ме държи Димитър и ме гледа с ясно намерение да ме задържи. Очите му говорят много. Не може да говори, но чува. Виждам в картона му по-късно, че е роден от нормална бременност и живял една година с майка си. Откакто е даден в дом рязко изостава в развитието си. Според персонала логопед работи с него. Той също е на 14. Виждаме и лидерът в групата. Той е преминал през всякакви детски институции. Вече е на 20 и иска да отиде в друг дом. Питаме директорката защо деца от дома не учат и тя ни отговаря, че не подлежат на обучение. Питаме я има ли проблем със средствата за това. Тя отговаря, че не. Обяснява, че в района няма психолог, който да изследва децата, а наблюдаващият психиатър е станал завеждащ отделение в диспансер и вече не идва често в дома. Но и докато е идвал, той не е сменял диагнози и е преглеждал децата, които са били агресивни или проблемни.