о-блог - Колко университета (би трябвало да) има в България?

Колко университета (би трябвало да) има в България?

Размишления за атаките срещу частните университети у нас

Димка Гочева

Всеки човек има право на образование. Образованието трябва да бъде безплатно, поне що се отнася до началното и основното образование. Началното образование трябва да бъде задължително. Техническото и професионалното образование трябва да бъдат общодостъпни, а висшето образование трябва да бъде еднакво достъпно за всички на основата на техните способности.

Това гласи член 26, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, провъзгласена на 10 декември 1948 г. от ООН[i]. Не само този програмен документ, но и много други обстоятелства от трагичната история на човечеството през първата половина на ХХ век бележат началото на една устойчива тенденция: превръщането на висшето образование от елитарно в масово; от ценност, достъпна за един малоброен елит във всяка една страна, в общодостъпно и общопостижимо право на всеки човек.

До този момент в историята на европейското образование преобладаващото е било другото. Доброто възпитание и образованост все пак винаги са били привилегия на по-богатите, по-влиятелните, по-добре поставените в обществото. Във всяка една епоха и във всяка една страна в историята на човечеството те са били малцинство. Има и впечатляващи изключения, като например това, че сър Исаак Нютон плащал само половината такса в Тринити Колидж, но в замяна на това помагал в кухнята и сервирал на по-големите студенти и на преподавателите, или Йохан Готлиб Фихте, който се родил в многодетно занаятчийско семейство и пасял гъските до момента, когато заможен земевладелец забелязал големите му способности в четмото и писмото-А особено в училищата и университетите, основани и поддържани от религиозни общности или ордени, не просто като изключения, а по правило образованието е безвъзмездно за много надарени, но бедни деца или сираци.

От втората половина на ХХ век, след ужасите на двете световни войни, след приемането на този забележителен международноправен документ - Всеобщата декларация за правата на човека, в множество развити страни се осъзнава много по-хуманното: образованието от привилегия за едно малцинство, трябва да стане достижимо притежание за мнозинството. Образованието вече не бива да се мисли просто като абстрактна висша духовна ценност. То е реално, конкретно право на всеки един човек. То би могло да е един истински гарант за свободното развитие на всеки и крепеж на насъщното човешко достойнство.

Макар че у нас този международноправен документ влиза в сила чак през 1976 г., нито след това, нито още по-малко преди това, по времето на социализма тази норма можа да се превърне във факт. Напротив, господстваше убеждението, че висшето образование трябва да бъде елитарно, а висшистите да са част от т. нар. "номенклатура". Поддържаше се принципът, въведен още в началото на 30-те години, за ограничен прием на студенти - т.нар. numerus clausus, при това броят на обучаваните студенти беше определян не от самите висши училища, както е било през периода 1932-1947 г., а от МНП. Уви, така е и сега, само дето министерството се казва иначе. Студентите-задочници бяха задължени да работят, а също и студентите, прекъснали следването си по една или друга причина, трябваше да работят междувременно в "материалното производство". Господстваше идеята, че целта на висшето образование е "подготовката на високо квалифицирани специалисти" (уви, и това все още продължава да е осветено и санктифицирано у нас със Закона за висше образование). Възрастта на допусканите за кандидат-студенти и за редовно, и за задочно обучение беше изключително ниска (първоначално тя е била фиксирана до 25 години, но постепенно беше "либерално и демократично" вдигната до 40 години за задочно обучение). Възрастта на кандидатите за редовна аспирантура бе ограничена до 30 години. Проповядваше се, че човек учи, не за да развива себе си и за да се радва на досега със знанието, а защото след като завърши следването си трябва да бъде полезен и използваем от обществото, тръгнало да строи "светлото бъдеще". Следването завършваше със задължително разпределение-

От началото на 1990 г., разбира се, настъпиха много промени: бяха създадени четири наши и един чужд частен университет: Новият български университет в София (1991), Американският университет в Благоевград (1991), Бургаският свободен университет (1991), Варненският свободен университет "Черноризец Храбър" (създаден през 1991, легитимиран през 1995) и Славянският университет в София (1995-1999). Бяха открити клонове и филиали и на частните, и на държавните университети в различни населени места; бяха създадени множество нови факултети и специалности. Постепенно възрастовите ограничения отпаднаха и сега, както навсякъде по света, и у нас човек може да стане студент или докторант и на преклонна възраст (нищо, че все още това се възприема като анекдотично и се иронизира от по-непретенциозните вестници). Увеличаването на броя на висшите училища и специалностите в тях, както и отпадането на забраните за горна възрастова граница на обучаващите се в тях, са две от най-добрите неща сред това, което се случи с нашето висше образование през последните 11 години.

Разбира се, всичко това доведе до увеличаване на броя на студентите. За 11 години у нас те са се увеличили 2,5 пъти. Така е и в много други страни по света. В световен мащаб между 1985 и 1992 броят на следващите се е увеличил от 58,6 на 73,7 млн. души[ii]. У нас едва през последните години висшето образование започна да се превръща от елитарно в наистина масово. Като основни причини за това се посочват и съзнателно поддържаният дефицит на хора с висше образование през тоталитарния период; и високата безработица сред младите; и дори традиционната ученолюбивост на българина. И все пак, въпреки че в сравнение с времето на соца у нас е настъпил "взривен ръст", в сравнение с мащаба на същата тази тенденция в другите, т. нар. "развити западни" страни, при нас има значително изоставане. Броят на студентите, съпоставен с общия брой на населението (или както се казва "на лице от населението") у нас е около четири пъти по-малък в сравнение със САЩ и 2,5 пъти по-малък в сравнение със страните на Европейския съюз[iii].

Когато се отчита, че при нас има 4 пъти по-малко студенти на лице от населението, отколкото в Щатите и 2,5 пъти по-малко студенти, отколкото в Европа, нека да не забравяме, че има и нещо също така важно. Всяка година се публикува докладът на ООН за развитието на населението. От няколко години това се прави и у нас. Трите основни критерия, по които се преценява как живеят и се развиват хората във всяка една община, област и във всяка една страна като цяло, са : 1) продължителност на живота; 2) достъпност на образованието; 3) размер на брутния вътрешен продукт, който се пада на лице от населението (като се има предвид БВП, произведен на територията на първичната административна единица - за нас това е общината). Третият критерий взема предвид доходите на хората, но виждаме, че по-важен от него е вторият - достъпността на образованието.

Така че, ако искаме и в европейска, и в глобална съпоставка да изглеждаме добре, трябва да отговорим на въпроса "Колко университета би трябвало да има у нас?" така: Колкото повече, толкова по-добре.

И тъй като вече от две години преговаряме за членство в Европейския съюз, а първите две глави, които бяха преодолени по време на преговорите, бяха "Наука и научни изследвания" и "Образование и професионална квалификация", нека да изтъкнем още някои факти. Колко от младите българи, завършващи средно образование, "продължават нататък" и какъв процент са те? Какво е положението в европейските страни? Както посочва Патриция Георгиева според Евростат (Европейската агенция за статистическа информация в сферата на образованието) "едва 26% от 19-20-годишните българи са във висшето образование (19-годишната възраст е теоретичната възраст за постъпване във висше училище за България; теоретичната възраст за Западна Европа е по-ниска - 18 години - поради по-ранното започване на училище). За сравнение - в Централна и Източна Европа усредненият индикатор е 54%, за Западна Европа е 72%. Следователно България е много под средните данни. У нас обикновено на 23-годишна възраст приключва следването на бакалавърско или магистърско ниво, като 23% от 23-годишните са във висшето образование. Този процент е също много по-нисък от средния дял на участващите на тази възраст във висшето образование както в централно- и източноевропейските страни, така и в Западна Европа. Така че се опасявам, че робуваме на нещо, което не знам как се е появило у нас - виждате ли, имаме свръхпредставителност във висшето образование, която е непосилна за една малка и бедна страна с нейните 40 и няколко висши училища"[iv].

Щом и боговете трябва да мълчат, когато фактите говорят, и щом в обществото има съгласие, че трябва да станем част от Европейския съюз, тогава отново отговорът на питането "Колко университета би трябвало да има у нас?", пак ще бъде: "Колкото повече възможности за следване, толкова по-добре".

Въпреки че в сравнение със соца студентите у нас са се увеличили 2,5 пъти, то явно те ще трябва да се увеличат поне още 2,5 пъти, за да бъдем съизмерими с онези страни, в чиято общност искаме да бъдем приети.

Много често застъпниците на противната теза твърдят, че "свръхпроизводството на висшисти" е "заплаха за пазара на труда", защото "след като завършат, държавата няма да може да им осигури работа".

Първо, нямаме свръхпроизводство, а чист дефицит на образовани и културни хора (в най-обхватния смисъл на понятията "образованост" и "култура") и това си личи от "качествата", демонстрирани от българския политически, икономически и медиен "елит" през последните години; от разцвета на чалгата; от стилистиката и синтаксиса на някои медии и пр. И в сегашната предизборна кампания някои кандидат-депутати, дори когато говорят за "убръзуванието", правят тежки правоговорни грешки в съвършено съответствие с пълното пренебрегване на книжовната норма, която непрекъснато демонстрира нашенският политически елит... Имаме дефицит и на висококвалифицирани професионалисти в някои сфери, напр. компютърни специалисти и програмисти, както и на филолози-преподаватели по чужди езици в средните училища.

Второ, не всички студенти, които започват да следват определена специалност, се дипломират в нея, а някои изобщо не завършват в предвидения срок. Това също е естествено. В повечето европейски страни (Швеция, Германия, Франция, Италия, Испания, Англия и Шотландия)също е така - почти всички, завършили гимназия с матура се приемат без изпит за студенти, а numerus clausus въвеждат самите университети, но само за определени специалности като право, медицина, архитектура[v]. Не всички обаче завършват. В Италия например се дипломират (на първа сесия и в срок) само трима от всеки десет някогашни първокурсници[vi].

У нас все още трудно се проумява, че някой може да започне да учи едно, а после изборът му да го отведе другаде, или че някой може да започне да следва, след което да прекъсне поради някаква причина (работа; пребиваване в чужбина; сключване на брак; отпуск по майчинство и пр.), но след това, макар и след години, да завърши образованието си. В това отношение висшите ни администратори се държат направо шизоидно. Например, миналата година през май месец всеки простосмъртен телевизионен зрител видя, че в Американския университет в Благоевград се провежда конференция, на която висшият министерски персонал демонстрира разбирането си за това, че образованието не е само за младите, но и за хората от всички поколения. Не мина и седмица обаче, и същият този висш министерски персонал обяви със заповед какъв брой студенти могат да приемат за следващата учебна година нашите висши училища - не само държавните, но и частните. При това министерската заповед, предвиждаща намаляване на "бройката", беше изготвена чрез пресмятане на броя на дипломиращите се средношколци. Излиза че, когато се организира международна конференция и на нея присъстват дипломати и чуждестранни журналисти, в МОН решават да демонстрират напредничавост и запознатост с най-новите глобални образователни теории, каквато е continuing education, или life-long education - продължаващото образование, образоването през целия живот. В такава ситуация МОН прогласява едно, но когато дипломатите се приберат в посолствата си, а телевизионните репортери изгасят прожекторите, в МОН забравят за напредничавите модерни схващания и действат съобразно старата социалистическа методика - местата за студентите-първокурсници да са толкова, колкото е ¼ от броя на учениците, завършващи средното си образование-Тази година се повтори съвсем същото.

Трето, отдавна вече на пазара на политическите стратегии не се мяркат разпознаваеми, представителни фигури, които да се опитват да продават идеята, че ще бъде добре да се върнем към плановата икономика и държавната регулация на всичко. Колкото и странно да звучи, дори и управляващите, излъчени от дясноцентристките ОДС, през последните четири години поддържаха тезата, че не може МОН да не определя броя на студентите, защото ако няма рестрикции и университетите приемат колкото студенти искат, след това завършилите нямало "да има какво да правят". "Ти мислиш за всичко!", казваше на добрата българска домакиня една реклама за тигани на фирмата "Тефал". Когато един български министър-председател или министър, или заместник-министър на образованието се стреми да "мисли за всичко", да предвижда всичко и да ръководи всичко, това чисто и просто означава, че техните глави все още не са достатъчно проветрени от социалистическо-тоталитарния манталитет. При социализма "те" мислеха за всичко. В нашия език това се изразяваше с едни особени езикови конструкции без подлог, с глаголи в 3 лице, множ. число: "пуснали са по магазините-", "ще вдигат цените-", "пак ще ни спират тока-" и т.н. Партокрацията решаваше, а народът пасивно се подчиняваше (да си спомним вица, че като събрали веднъж народа на един площад и му казали, че решили утре да ги обесят, се намерило само един, който попитал: "А въженцата ние ли да си ги носим или ще ни ги дадат по профсъюзна линия?"). В европейските страни, там и тогава, когато не е имало фашизъм, диктатура или тоталитаризъм, се е знаело друго: "Faber est suae quisque fortunae. Всеки е ковач на собствената си съдба." Всеки сам решава дали, кога и какво да следва. Всеки сам се бори за това каква работа да намери. Всеки прави своя избор дали да предпочете любимата смислена работа, която му носи удовлетворение и ограничени доходи, или да се занимава с друго, което го дразни, но пък му носи големи приходи. В онези страни, към общност с които се стремим, всеки сам взема тези решения и сам прави тези избори. В нашата страна, за жалост, все още в дълбинните светогледни структури на мнозина се мярка "разпределението"-

Четвърто, от всички тези нагласи за ограничаване на броя на студентите и на университетите у нас прозира най-фундаменталното и най-тъжното. У нас все още на човека се гледа като на вещество и на материал за развитието на обществото. В продължение на десетилетия се вихреше колективистична пропаганда, при това от най-ниския разред на понятието "колектив" - организиран според принципите на класово-партийната идеология и "демократическия централизъм". У нас все още са непопулярни теориите за другите типове "колективи" - религиозните общности и конгрегациите, професионалните колегии и занаятчийските гилдии, фенклубовете и запалянковските групи, както и изобщо всякакви други разновидности на общности, които се самоорганизират според общите цели, ценности и възгледи, споделяни от участниците в тях. Това се осмисля и от традиционни, и от съвременни теоретици на комунитаризма - от Аристотел до Джон Ролс.

Пето, у нас няма да е вредно най-после да се обоснове и по-индивидуалистка, по-хуманистична образователна етика, основните постулати на която могат да са: Човекът е ценност сам по себе си. Образованието е неотнимаемо негово право. Образованието е ценност само по себе си, независимо от това дали резултатите от него ще бъдат ползвани в евентуална бъдеща професионална ангажираност, или не. Човекът е свободен да избира дали да се образова още и още, преди всичко, за да развива самия себе си. Той не е длъжен да бъде по-знаещ, по-можещ и по-културен, за да бъде по-полезен и по-добре употребим от "държавата" и "обществото", а за да може самият той да е развил свободно част от заложбите и способностите си. Изкушавам се да се позова на едно знаменателно изказване на Хегел: "Тъй като човекът е дух, той смее и трябва да смята себе си достоен за най-висшето; величието и могъществото на неговия дух са така големи, че той никога не може да ги надцени; и с тази вяра нищо не ще бъде така неподатливо и твърдо, че да не се разкрие пред него. Същността на универсума, която отначало е скрита и затворена, не притежава сила, която би могла да окаже съпротива на смелостта на познанието; тази същност трябва да се разкрие пред него, да му покаже своето богатство и своите глъбини и да му позволи да им се наслаждава"[vii].

Шесто, относителната свобода, с която се ползваха нашите висши училища през първата половина на 90-те години, когато все още действаше предишният Закон за автономията на висшите учебни заведения, доведе до множество случаи на предлагане и получаване на образователни услуги, които според мнозина не отговарят на качеството, което трябва да има в една висша образователна институция. Писа се, че например студентите в някои висши училища учат информатика, но не знаят как се разкриват скоби (да не говорим за решаване на система от две уравнения с две неизвестни) или че в някои филиали учат студенти, които не владеят елементарни правила на правописа. Чуха се призиви: "Държавата да се намеси!", "Държавата да сложи ред!", "Държавата да прекрати този хаос!", "Държавата трябва да пази своите граждани от некачественото висше образование!" И държавата наистина се намеси. Беше създаден нов Закон за висше образование през декември 1995 и в него бяха направени редица поправки през следващите години. Резултатът: в момента България има един образователен Закон, на който със сигурност би се възхитил Наполеон Бонапарт. Нашият ЗВО е съизмерим с бонапартисткия закон, който се приема във Франция през 1808 г. и който създава парадигмата: на тоталната държавна регулация; на прословутата централизация и уеднаквяване на висшите образователни средища; на превръщането им във "висши училища", подчинени на разпоредбите и наредбите на централната държавна министерска администрация; на отделянето на образоването и преподаването от научните изследвания; на извеждането на преден план на професионалната, специализирана подготовка и на пренебрегването на самоценността и собственото достойнство на знанието[viii]. Тази парадигма се възпроизвежда, уви, и през ХХ век в Европа, във всички страни, в които се установяват фашистки диктатури или социалистическо-тоталитарни режими. Нашият Закон в момента е точно такъв, но още по-лошото от Закона е изключително широко разпространената менталност, според която "държавата трябва да се намесва и да пази своите граждани от "лошото" висше образование". "Държавата" трябва да пази своите граждани от посегателствата срещу тяхната личност, достойнство, имущество, срещу нарушаването на техните права. Но правото на образование трябва да бъде осигурявано, а не ограничавано и регулирано от "държавата". Ако "някой" трябва да контролира и санкционира образованието във всичките му нива и степени, то това е "обществото", а не "държавата".

Да поясним. Когато става въпрос за държавен контрол и регулация, "държавата" е синоним на "държавната администрация". "Държавата"= "държавната администрация" е колективен субект и "обществото" е колективен субект. Но единият от тях се състои от няколкостотин души (Парламент, правителство, Министерство на образованието, регионални инспекторати по образованието), а другият колективен субект - обществото - в нашата страна се състои от няколко милиона души. Колективният субект "държавна администрация" във всяка страна с представителна демокрация, многопартийна система и редовно провеждани избори е производна от винаги временна политическа констелация и от конструкцията на изпълнителната власт. Нейните интереси и принципи са частни и партийни. Колективният субект "общество" не само че е няколкостотин пъти по-голям по броя хора, които обединява. Целите и интересите на обществото като цяло едва ли някога могат да бъдат напълно тъждествени с мотивите и намеренията на която и да било държавна администрация. Точно поради това обществото може и трябва да следи самò и отблизо какво става във висшите школа. Някога и това може да стане у нас, но само при три условия:

1. Да се създаде неправителствен и обществен, а не държавен и партийно-политически ръководен и прозаконодателен орган, какъвто е бил до 1945 г. Висшият учебен съвет. Това би могъл да бъде Съветът на ректорите (конструиран на квотен принцип съобразно броя на студентите и специалностите, които има във висшите училища) и/или Националната агенция за оценяване и акредитация, и/или някаква общонационална арбитражна комисия по отношение на конкурсите и хабилитациите. Обаче за разлика от сегашния регламент, определен от двата основни образователни кодекса - Закона за висше образование и Закона за научните степени и

научните звания, алфа и омега на тяхното функциониране трябва да бъде не министър-председателят и Министерският съвет, както е в момента. С аналогични проблеми обществото и медиите се сблъскаха, заради партийно-политически конституирания НСРТ. (Впрочем, една от най-важните препоръки, които изказаха наблюдателите на Европейския съюз Аткинсон и Гелерот при последното си посещение непосредствено преди започването на преговорите ни за членство там, беше препоръката да се промени институцията и принципът на работа на надзорния орган НСРТ. Никой, обаче, не ги чу и последиците не закъсняха.) Принципът на обществена регулация и контрол за висшето образование трябва да бъде същият: обществена структура, а не държавно-партийна-административна опека. Модели за това - дал Господ. Може да се заимства от немската Ректорска конференция[ix] или от френската Конференция на президентите на университетите, или от многовековния и най-автономен от всички европейски варианти британски модел[x], или от испанския Държавен съвет за образованието, който макар че се нарича "държавен" е 4/5 съставен от образователни дейци на средното и висшето образование, посочени от самите образователни общности. А може и без да копираме наготово чуждите модели, да измислим наш, но пак съставен на принципа: колкото се може по-малко представители на политическите субекти и държавната власт, а колкото се може повече представители на образователните средища, медиите и "обществото".

2. Да се провежда редовна акредитация всяка година, вместо сегашната пародия, която е по-скоро еднократно лицензиране за петгодишен период, отколкото акредитация (вж. чл. 77 от ЗВО).

3. Всички национални медии - печатни и електронни - рутинно да наблюдават какво става и какво не става в образователната сфера, а специално за висшите школа - да публикуват и критериите, по които се определя тяхното качество и рейтинг, и механизмите по които работи Националната агенция за оценяване и акредитация, и движението в класацията всяка година на различните университети и специалности.

В една свободна страна и обществото, и медиите трябва да следят и санкционират симулациите на висше образование и образователните стоки-менте[xi], но и всеки трябва да се пази сам. На свободния пазар на образователните услуги (ако някога изобщо възникне у нас) всеки сам всяка година ще се ориентира кое и защо да предпочете, кое и защо да избегне. В една свободна страна всеки е свободен да постъпва както си иска след пълнолетието си - да пропилее наследството или спестяванията си на хазарт; да спортува или да се разтоварва с пиене и/или преяждане; да води какъвто желае интимен живот; да се заеме с рисковани бизнес-начинания и пр. В някои от изброените случаи "държавата" и "обществото" се намесват, защото алкохолизирането или пристрастяването към дрогата, например, водят до несъмнено съсипване на личността. При едно хипотетично некачествено образование в едно хипотетично "лошо" висше училище се стига в най-лошия случай до загуба на пари и време. Но пък в една свободна страна всеки би трябвало да е свободен да потроши и времето, и парите си, както пожелае. Да се натоварва държавната администрация с охранителна функция по отношение на висшето образование, което се получава след пълнолетието на всеки един човек, означава просто да е намерен благовиден предлог за маскиране на тоталитарното й функциониране. Ръцете на всяка една нейна държавно-административна конструкция (винаги временна и винаги партийна) ще са абсолютно развързани и чрез субективен бюрократичен произвол ще се премазва едно или друго кълнче на нашата образователна нива. Както става и в момента.

Колко университета има у нас сега?

Сега у нас има 44 висши училища, 4 от които са частни, а останалите - държавни. Ако видим обаче на какви императивни разпоредби са подчинени държавните, независимо от профила си, факултетите и специалностите, по които провеждат обучение, ще видим, че на практика имаме един-единствен държавен университет, един-единствен модел, който е клониран и е размножен и в "класически" университетски вариант, и в инженерно-политехнически, и в медицинско-ветеринарен-стоматологично-фармацевтичен, и в "спортна академия", и в "академия по изкуствата". Във всички наши държавни висши училища има една и съща катедрено-факултетна структура, едни и същи (4 годишни) мандати на изборните длъжности; една и съща структура на учебната година (2 семестъра по 15 седмици); едни и същи учебни планове, разпоредени с единни държавни изисквания, обнародвани в "Държавен вестник"; едни и същи хабилитирани преподаватели; една и съща тежка бюрокрация и липса на информация; една и съща мръсотия. Създаването на няколко частни университета у нас на този фон изглежда повече от радващо. Те само за 10 години доказаха, че може да има и друга структура на университетската институция; и нови специалности и факултети; и различен тип за прием на студенти; и различна философия за образователните цикли и степени; и различен тип администриране; и съвсем друго стопанисване и поддържане на сградите, в които учат техните студенти и докторанти. У нас в момента само в два университета цялостно е въведена кредитна система, като и двата са частни - Новият Български Университет и Американският Университет в Благоевград. Това не е случайно. Останалите наши университети все още нямат: нито кредитна система; нито девиз; нито изрично определена мисия; нито образователна стратегия, рефлектираща и критично обмисляща основните принципи и цели на онова, което предлагат и на личностно-житейските качества, които искат да изградят у своите възпитаници. От богатите и пребогати традиции на старите държавни университети, като СУ "Св. Климент Охридски" например, по отношение на самоуправляването на академичната общност и на отстояването на нейните интереси и автономност спрямо всякакви субекти на властта (както е било през периода 1907-1947 г.) днес не е останало нищо и почти никой не желае нито да си ги припомни, нито да ги възроди. Единствената традиция, която се пази от онези добри времена, е обличането на тържествените тоги и накичването с лъскавите огърлици, които Ректорът и Академичният съвет си слагат на празници. Останалото е минало невъзвратимо-

Затова пък в новите университети се раждат съвсем нови неща. Когато отида в НБУ, например, все едно, че отивам в чужбина. Информацията залива всекиго буквално от входа, защото срещу него на монитор тече телетекст за всичко важно и всякакви новини. Отделно всяка година се издава каталог с всички специалности, дисциплини и преподаватели.(В държавните университети понякога е необходим половин ден за най-елементарна справка, защото нито един от тях все още не издава каталог.) Навсякъде блести от чистота. (А някои сгради на държавните университети не са ремонтирани от десетилетия и не се почистват с месеци). Студентите в НБУ - о, чудо! - се усмихват. Служилите - пак чудо! - са любезни и сърдечни. Дори гардеробиерите са с вратовръзки. Всички - студенти, преподаватели, служители - изглеждат доста по-добре облечени, обути и нахранени от нас, хората от държавните университети- В тоалетните - представете си! - има тоалетна хартия и сапун. (А тоалетните в държавните училища най-често са като Авгиевите обори). В библиотеката всеки търси сам онова, което му е потребно и така освен търсеното заглавие попада на поне още десетина полезни от същата сфера, защото те са подредени тематично. (А в библиотеката на СУ се чака най-малко половин час за изпълнение на поръчаната книга. Да не говорим за книжното гробище, т. нар. "депозиториум" в мазето на Биологическия факултет - проблем, който нито едно Ректорско ръководство не можа да реши). Всички студенти и преподаватели в НБУ имат възможност да ползват компютър и Интернет всеки ден от 7.30 до 19.30 часа. (А в СУ, например, даже по-голямата част от асистентите нямат нито компютър, нито принтер, нито възможност за ползване на Интернет и електронна поща). Единственото нещо, което ме подсеща, че все пак не съм в чужбина, е че и в НБУ, както и във всички останали наши висши училища, и във всички обществени сгради изобщо, няма нито едно стълбище и нито една тоалетна, пригодени за хората, които се придвижват с колички.

През последните 10 години в нашето образователно пространство частните университети показаха неща, които в държавните все още са само сън и блян, като се започне с най-същинските (като кредитната система и либералната философия на образованието в тях; дистанционната форма на обучение и обучение чрез Интернет) и се стигне до външно-битовите (като обрисуваните преди малко). Точно поради това е много важно да се съсредоточим върху онези набези и институционални атаки срещу тях, на които станахме свидетели през последните две години. Длъжни сме да го направим, защото и в новопоявилата се политическа сила НДСВ има видни университетски фигури с изповядани Бонапартистки възгледи за висшето образование. Което не обещава нищо добро.

Епизод първи: закриването на Славянския университет в София. За нередностите около този университет се писа много: паралелни структури; двойно счетоводство; нелегитимни дублиращи ръководни органи и т. н. Сред многото куриозно-криминални факти, с които бе наситено медийното пространство през февруари и март 1999 г., се промъкваше още един аргумент за закриването на този университет: това, че имал структура, различна от позволената от закона. Никой не обърна внимание на този псевдоаргумент, защото, доколкото ставаше дума за частен университет, той би могъл да има строеж и управление, различни от тези на държавните. Дори и неосоциалистическият Закон за висше образование (ЗВО), който имаме в момента, позволява това: "Чл. 36: Частните висши училища могат да имат и друга структура, начин на управление и определяне на ръководните органи, при условие че с това не се нарушават академичните свободи". Това обаче бе подминато с мълчание. И не случайно този псевдоаргумент бе рециклиран отново, две години по-късно в атаките срещу трите останали български частни университети.

Както е добре известно на всички, Славянският университет бе закрит с решение на 38-ото Обикновено Народно Събрание през март 1999 г. Тогава стана ясно каква гробовна опасност е заложена в ЗВО, в Глава Трета - Видове висши училища, откриване, преобразуване и закриване на висшите училища. Тази сфера сега се регулира от Народното събрание и закриването на Славянския университет създаде един изключително опасен прецедент. Ако Законът за висше образование се запази в този си вид, това ще рече, че всяко едно НС, което е винаги временна политическа констелация, ще може да закрие който университет пожелае. Същевременно едва ли някой е чул, на когото и да било от лицата, които бяха обвинени че са извършили длъжностни престъпления и присвоявания на особено големи суми благодарение на паралелните структури, да е било наложено каквото и да било наказание чрез съда. Ако нашето висше образование пожелае някога да се отърси от тоталитарните и неототалитарните стереотипи на брутална политическа намеса в своята сфера, ще трябва да се промени изцяло законовият регламент. Откриването, променянето и закриването на висши училища, колежи и университети, ще трябва да се прави не по сегашния ЗВО, а напр. по Закона за лицата и семействата, и не от Народното Събрание (което е очевадна политическа конструкция с винаги временен характер), а от съда (за който се предполага, че е независима институция). Разбира се, онези университетски преподаватели и ръководства, които извършват длъжностни, служебни престъпления и осребряват наивността на студенти и родители, трябва да носят за това отговорност, така както го предвижда и Наказателния, и Наказателно-процесуалния кодекс. Но в случая със Славянския университет бе наказано и ликвидирано самото висше училище, а не лицата, за които се предполага, че са извършили финансови и административни нарушения.

Епизод втори: атаките срещу Бургаския свободен университет. В навечерието на Рождество Христово през 2000 г. Министерският съвет издаде постановление, с което настани Бургаския окръжен съд в сградата на Бургаския свободен университет. Самата сграда е бивш Партиен дом.

Студентите от БСУ реагираха и съгражданите им ги подкрепиха: окупационна стачка; общоградски митинги, шествия и декларации; общоградска протестна подписка. Висшият съдебен съвет (ВСС) също реагира, като в средата на януари обяви за нелегитимна най-престижната от всички специалности в БСУ - Право, с мотива, че в БСУ няма Юридически факултет, а само Център по юридически науки. Освен всичко останало висшите магистрати заявиха в медиите, че вече получените дипломи на студенти, възпитаници на БСУ, са нелегитимни. Но как така post factum се обявяват за нелегитимни дипломи, върху които вече има държавен герб и печат, и при това от специалности, в които следването е преминало в руслото на Единните държавни изисквания (които се еднакви за всички висши училища - държавни и частни) и след полагане на Държавен изпит по Единен държавен конспект (пак един и същ за всички студенти от специалността Право, независимо от това къде точно учат). На този въпрос могат да отговорят само висшите магистрати.

Трети епизод: След като възелът около БСУ съвсем се затегна, в атаката срещу него се включи и Висшата административна прокуратура. Атаката стана съвсем масирана. Три правни специалности в три частни университета бяха прибързано обявени за нелегитимни и това още по-прибързано беше разгласено от всекидневниците. Без изобщо да е приключила акредитацията и на висшите училища като цяло[xii], и на отделните специалности в тях, беше хвърлена сянка върху юридическото образование в Новия Български Университет, във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър" и Бургаския свободен университет, заради това, че нямали правни факултети.

От всичко това си позволявам да направя следните размишления за правителствено-съдебната политика, за академичната и за медийната реакция на агресията срещу нашето частно висше образование през последните две години:

У нас все още липсва идея за мисията на висшето образование и за ролята на частните институции в него. Разочароващо и даже отчайващо бе това, че даже вестниците, които се силят да убеждават обществото колко са необходими частните усилия и свободното предприемачество, освободени от опекунството на държавата, не можаха да проумеят каква е ролята на частните университети в сферата на висшето образование. Общият апел през последните 11 и половина години почти навсякъде в обществото бе: "Колкото по-малко държавна намеса, толкова по-добре (за всеки един човек, за икономическото развитие и за обществото като цяло)". Същият този принцип се отнася и за образователното пространство. Забележете: става дума за три частни университета! Защо трябва те да се подчиняват на прескрипциите на Закона за висше образование, след като самият този Закон в чл. 36 им е разрешил да бъдат различни? Никой в медийното пространство не запита колко пропуски и противоречия има в този Закон и с колко свои члена той противоречи на Конституцията? Ако в член 53 ал. 4 на Конституцията пише, че "Висшите училища се ползват с академична автономия", защо уж различните български университети трябва да имат една и съща уредба, едно и също устройство? Какво ги различава един от друг освен месторазположението? В коя европейска страна е така?

У нас все още цари трогателно невежество и непорочност по отношение на понятието "университет". Историята и на европейските и на нашите висши институции е напълно неизвестна за "широката общественост". А не е зле тази история да се популяризира, защото институцията 'университет' е с няколко века по-стара от няколко други европейски институции, като институцията 'парламентарна представителна демокрация', от институцията 'министерства и пръв министър', от институцията 'пряко избран президент'. Това, че и в миналото на Европа, и сега по целия свят истинските университети се различават един от друг и имат различни статути, правилници и структури, е terra incognita за нашата география на духа. Ако беше иначе и се знаеше по-добре историята дори само на СУ "Св. Климент Охридски" от първата половина на ХХ век, щеше да е ясно, че без никакво колебание претенциите спрямо юридическите специалности на частните университети могат да бъдат обявени за изцяло незаконосъобразни. В множество подобни случаи на стълкновения между академичната колегия и властта, случили се преди време у нас, университетските хора са питали: "Какво пише в Закона? Ако в Закона за просвещението пише едно, а Вие - хората от властта, постановявате друго, тогава следва, че вашите постановления са незаконни и незаконосъобразни". Така у нас е ставало поне десет пъти през първата половина на ХХ век[xiii].

Да вземем пример от нашите университетски предшественици. Щом в Закона е написано, че частните университети (поне те) могат да бъдат различни по структура от държавните, тогава обвиненията, че те са нелегитимни, защото имат друга структура, са напълно безпочвени и незаконосъобразни. Те нямат юридическа основа. Те бяха основани върху други, извънзаконови съображения, а именно: да се помогне на изпълнителната власт да замаже тежкия си гаф около отнемането на сградата на БСУ.

Почти всички медии отново (както и в случая със Славянския университет) пропуснаха да вникнат в смисъла на това, че "структурата на тези три университета не включва факултет по право и поради това те са нелегитимни"??? Изключение в това отношение бе само предаването "Фронтално", което на 31 март 2001 г. се опита да представи всички гледни точки по казуса и да представи аргументи. Неадекватната медийна реакция според мен означава, че в България не само че няма, но и явно скоро няма да има различни по структура, конкуриращи се образователни институции, а ще продължи да се налага клонирането на един-единствен модел - катедри, обединени от факултет и факултети, обединени в университет. Да живее монополът! Безкритично и неаналитично приет дори от онези вестници, които говорят за конкуренцията и съперничеството като двигател на развитието в другите сфери на живота.

Университетската общност не успя да се издигне над дребнавото си съперничество и да прояви академична солидарност. Нито трите засегнати частни университета се обединиха в отстояването на общото си право, нито останалите държавни университети ги подкрепиха в принципната им позиция. Трите частни университета се "спасяваха" поединично, а държавните - при това столичните - университети се държаха провинциално и просто "гледаха сеир". Вместо да отстоява храбро правотата си, Варненският университет малодушно отстъпи и спешно конструира факултет. Политическите различия на видни академични лица и от трите университета минираха полето, което реално е било, е и ще бъде "общо място" за всички университети винаги и навсякъде по света. Когато някои академични лица се озоват в Народното събрание в различни парламентарни групи, те се оказват там в качеството си на дейци, които са народни представители на една политическа партия и на една определена част от населението на страната, която им е делегирала на избори определени права и задължения съобразно идеологията и програмата, която те са предложили. Там съюзът между тях е мислим трудно. Но когато същите тези лица са в университетите, а не в Парламента, те се включват в академичните общности и присъстват там не в качеството си на политически фигури, а на преподаватели. Съюзът между тях не само че е възможен, но е и необходим. Особено когато става въпрос за политическо посегателство срещу образователната и просветната сфера. Това обаче не стана.

5. Във възникналото напрежение въобще не стана дума за това колко остарял и нездравословен е точно този модел, който Законът налага на държавните висши училища. Лошото на този модел е не само това, че е единствен и безусловно изискан от Закона в държавните висши училища. Той е пирамидален. Това ще рече, че е изключително неефективен, бавен и тромав. Катедрените съвети решават един проблем, но след това го пререшава Факултетният съвет, а след това за пореден път го пререшава Академичният съвет, а накрая - Ректорският съвет. След това - подпис от Ректора и след това съответният лист, документиращ решението, слиза надолу по етажите на пирамидата. В историческата ни култура най-после би могло да се вкорени и знанието за това, че този тип администриране, този тип структура на висшите училища и тяхното функциониране е наложен силово в края на 40-те години на миналия век от т. нар. "Народна власт". А колко различни, колко разнообразни по форма и структура, по начини на конструиране на учебните планове и програми са университетите в Европа и света!

Едно от нещата, които останаха незабелязани в най-новите търкания между университетите и властта, беше проблемът за липсата на достатъчно хабилитирани лица, които да преподават във всеки един, а не само в частните университети.

Това е големият проблем на нашето висше образование, а не прословутата "структура". Ние имаме един завършен траурен букет от свръхнеблагоприятни условия, с които нашето висше образование скоро съвсем ще бъде загробено: Сегашният Закон за научните степени и научните звания, който е от 1972 г. и който изисква дисертационните и хабилитационните ни трудове да са съобразени със "социалистическото развитие на страната" (чл.5 ал.1 и чл. 16 ал.1), а кандидатите за това и онова в академичната сфера да имат съответните "политически и морални качества" (чл.17); сегашната начална заплата от 135 лв.(словом: сто тридесет и пет лева), с която започва един асистент по право в СУ; сегашната свръхнатовареност на т.нар. "младши академичен персонал", която при високо ниво на самовзискателност изпива почти цялата работна седмица в аудиторна заетост и преподаване и не оставя време за изследователска работа (а в странство е точно обратното - "по-младшият" академичен персонал преподава по-малко от "по-старшия", за да може да подготви научните си трудове); сегашното масово обвързване на хабилитациите със щатните места и пенсионирането на други хабилитирани преподаватели-"титуляри". С всичко това ние сме абсолютно обречени. Затова (най-малко) половин милион млади, образовани сънародници емигрираха и затова и голяма част от онези, които останаха от "научния потенциал" у нас, емигрираха вътрешно и отидоха да работят в други сфери. При тази комбинация няма как "научният потенциал" да не се смали драстично, защото всеки евентуален млад "академик" разбира, че е обречен не просто на това да няма достатъчно пари, но и да няма почти никаква перспектива.

Според мен е реалистично благоприятният повей в това отношение да може да дойде от частните университети. Те сигурно могат да си позволят много по-голям брой щатни преподаватели от тези, които имат в момента и много по-голям брой и по-гъвкави хабилитации, пък било то и със статутите на извънредната доцентура и извънредната професура.

7. С този доклад на Висшата административна прокуратура (ВАП) до Висшия съдебен съвет (ВСС) се демонстрира решимост да се прегази за пореден път крехката и почти призрачна автономия на висшите образователни институции у нас. Не става дума само за това, че доколкото изобщо през последните години на прехода в нашето висше образование се появиха алтернативи и конкуриращи модели, нови форми и визии за мисията и целта на образованието, това стана само и единствено в частните университети. Какво да кажем например за това, че прокурорите проблематизират това, което частните университети правят в пълно съответствие със ЗВО, а не водят дори предварителни следствия срещу крупни международни наркотрафиканти като Поли Пантев? По същото време на безсмислената и незаконосъобразна прокурорска атака срещу университетите въпросното лице бе застреляно и колкото и да е куриозно стана ясно точно това: нашите прокурори "разработват" университетското образование, а не престъпници от глобален калибър.

8. По същото това време на атаки срещу юридическите факултети на частните университети лъсна и потресаващата липса на юридическа култура в обществото и медиите. Едно детенце бе намерено убито и за това бе обвинена майката. Но и по БНТ, и по bTV на следния ден бе обявено: "29-годишната Даниела Терзийска е убила сина си-". Къде е презумпцията за невинност до доказване на противното? Къде е знанието на факта, че в една "правова страна" само съдът постановява има ли вина или невинност? Къде е съображението за това, че понякога стават съдебни грешки? Както е казал Шекспир в "Хенри VІІІ":

"Това, което във съда надвива,

не всякога е правдата правдива".

В една юридически грамотна страна по повод на този разтърсващ случай би било възможно единствено и само изречението, че е повдигнато обвинение срещу онази нещастна жена. Така се изразиха обаче само радио "Свободна Европа" и "Дарик-радио".

Но въпреки, че у нас лъсва такава стъписваща липса на правна култура, срещу юридическото образование се воюва. Или може би е точно заради това?

9. По повод на спора между Бургаския университет и съда в Бургас, а след това и за провъзгласяването на юридическото образование в три частни университета за нелегитимно някои наши вестници писаха, че това е станало случайно. Нито едно от нещата, които се случиха в тези баталии не бе случайно. Целенасочено и последователно се премазват частните висши училища у нас: първо Славянския, после Бургаския, а сега и Варненския и Новия български университет. Една голяма част от вината за това носи целокупната българска академична колегия, която както почти всички останали професионални гилдии - на предприемачи, банкери, индустриалци, работодатели, всякакъв род производители, занаятчии, търговци, извършители на услуги и прочие - най-после трябва да започне да защитава интересите на своята професионална общност. Смисълът от това е изключителен. Университетската колегия не просто като всички останали професионални групи може и трябва да заяви: Изпълнителната власт и съдът да не се месят така неоснователно в нашата работа! Това е вредно не само за нас, но и за тях. Нито една наша институция няма по-голям авторитет след всички скорошни университетски колизии. Напротив. Освен това всички останали професионални групи отстояват своите интереси, заради своята и обществената полза тук и сега. Ние, академичната общност, трябва да го правим и заради вечния и общочовешки идеал за съществуването на знанието и мъдростта, заради хилядолетните опити за досег с тях в школите и университетите.

Това, което се случи, не бе случайно, а закономерно следствие от почти пълната липса на обществен интерес и медиен отзвук на проблемите на образованието у нас. В Германия например всяка година тиражираните списания " Der Spiegel" и "Die Zeit" излизат с по няколко тематични броя, в които се публикуват дискусии, мнения и решения, засягащи висшето образование. Във "Франция" това става в "Le mondе" и в специализираното издание "Университетският свят". В странство се публикуват рейтингите и класациите на различните специалности и университети. При това всяка година. При това в най-тиражираните издания. Някой да е видял тиражирана българска медия, все едно електронна или печатна, която да се интересува от университетите иначе, освен по време на кандидатстудентската кампания? Изключения на това са седмичниците "Литературен вестник", "Капитал" и "Култура". В Европа и света акредитацията се прави всяка година и всяка година (кандидат) студените, преподавателите, родителите и прочие заинтересувани лица могат да разберат накъде вървят нещата във всяка една специалност. Нашата акредитация е по-скоро еднократно лицензиране, отколкото перманентен процес, протичащ всяка година и поддържащ по този начин високото качество на конкурентните висши училища. Някой да е видял многотиражна българска медия да публикува критериите, по които беше направена акредитацията, която приключва в момента? И никой не се осмели ли да попита изпълнителната власт защо проспа целия си четиригодишен мандат, при положение, че ЗВО е от края на 1995 г. и едва в края на мандата си започна с еднократната акредитация-

Нито една медия, с изключение на споменатото предаване "Фронтално", не направи справка за това по какво се отличава юридическото образование, да кажем в Софийския, в Новия Български и в Университета за национално и световно стопанство, в Бургаския и Варненския свободни университети. Има ли разлика по същество и по съдържание в изучаването на специалност Право в тези три софийски университета? Няма и не би могло и да има, защото държавата командва както по времето на социализма псевдо-автономните наши университети и чрез нормативни единни държавни изисквания, публикувани в "Държавен вестник" уеднаквява учебните планове и програми навсякъде. Във всички наши университети, където се следва Право, това става по един еднакъв учебен план, включващ 19 задължителни дисциплини от по 2 семестъра. Преподавателите са същите почти навсякъде. Следователно разликите са по-скоро формални, а не съдържателни.

10. Най-тъжният извод за мен от всичко това е, че едва ли има друга сфера от нашето общностно живеене, в която по-малко да се чува думата на специалистите и на експертите, от сферата на образованието и неговото държавно управление. У нас има достатъчно хора, които не само професионално се занимават с история на образованието, с философия и социология на висшето образование, с образователна компаративистика, но и достатъчно често публикуват резултатите от своите изследвания. Конференции, проекти, работни групи, обсъждания, редовно излизащото списание "Стратегии на образователната и научната политика"- Не малко бе направено през последните години и от експертите-професионалисти, каквито са хората от Института по социология или от Националния институт по образованието, например, или от университетски преподаватели-ентусиасти, които чрез проекти на "Темпус"-"Фар", или с помощта на неправителствени организации се включиха в усилието да се реформира нашето висше образование. Но чуваемостта от всичко това е нулева. Законов резултат - никакъв, или по-точно казано: "обратен ефект". Висшият ешалон на изпълнителната власт и на магистратите не желаеше да знае нищичко за това. Какъв бе общественият и управленският смисъл, например от организирането на конференцията "Постижения, проблеми и перспективи на висшето образование в България и ролята на академичната общност"? Какво от това, че там са участвали най-малко 15 наши и чужди експерти по образователните проблеми? Какво от това, че всички доклади на всички участници в една такава и други подобни на нея конференции са публикувани? Че всичките им изказвания са записани с диктофон и също са публикувани?[xiv] Какво от това, че там доктори и професори по мениджмънт или философия и социология на образованието, примерно като Поликсения Славова, Патриция Георгиева или Пепка Бояджиева изнасят доклади, примерно със заглавие "Университет или университети", в който основната теза е: "Специфичният облик на отделните университети се формира благодарение на различията в организационната им структура. Организационната структура на даден университет е силно зависима от приетата и следвана от него образователна философия."[xv]? До ушите на висшите сановници от МОН и Министерския съвет не достигна нищо от това, че трябва да се направи реформа и преход от мним към действителен плурализъм-Въпросната конференция се е провела през декември 1998, а всички поправки, направени в ЗВО на следващата година узаконяват точно противоположното на това, което са казали специалистите, експертите и професионалистите. Тогава какъв е смисълът да бъдеш специалист и експерт в теорията на образованието, в глобалните и европейските образователни практики, след като министерските величия, които професионално са се занимавали с нещо друго, а не с образователна теория, ще направят точно обратното на онова, което препоръчват професионалистите? Това за мен е най-плашещата дименсия на управленската арогантност напоследък: обезсмислянето на усилията на голяма част от хората, които професионално и граждански дадоха толкова много от себе си за промяната и европеизацията на всичко у нас.

***

Наскоро прочетох как веднъж сър Карл Попър се жалвал на лорд Ралф Дарендорф, че днешните университети и днешната наука са една голяма симулация[xvi]. Попър се оплакал от нещо, което го има, откакто свят светува: във всяка школа или университет, или както било в конкретния случай в Кралското науч