От Лимерик до Барън
(спомени и размишления за едно пътуване и един международен конгрес )[1]
Какво бе за мен Ейре до лятото на 2003 г.?
Преди да отида в Ейре, или в република Ирландия през август 2003 г.
винаги свързвах нейното име с името на Джон Скот Еригена. Когато чуят за Ейре,
или Ирландия, сигурно мнозина се сещат за някой от нейните прочути писатели,
поети или драматурзи. Но какво да се прави, професионална деформация. За мен
тази страна, поне до лятото на 2003 г. беше преди всичко страната на един симпатичен
средновековен философ и блестящ преводач от гръцки на латински. Каквото и да е
било всъщност името му - Иоан, Джон или Иън, тъкмо благодарение на
това, че е бил монах от прекрасната зелена Ейре, през девети век след Христа
той направил много за хвърлянето на мостове между отдавна разделената Европа. Той е автор на
голямото и важно съчинение "За разделението на природата" (известно още и в
множествено число като "За разделенията на природата"), но най-важното за него
е: той е превел в средата на девети век от гръцки на латински изключителните
съчинения от корпуса на загадъчния Ареопагит (който според едни е истинският
свети Дионисий, а според други е псевдо-Дионисий).
И още, ирландският монах Иън от Ейре може да се почита като един от
първите християнски цивилизационни обединители на Европа, защото освен
Ареопагитиките, Иън Скот Ейрегена превел от гръцки на латински и най-важни
текстове на някои от Светите Отци от Кападокия, написани през ІV век, както и
от Максим Изповедник. Всички историци на средновековната философия не пропускат
да отбележат, че когато преводът на Ареопагитиките, направени от монаха Иън от
Ейре, бил изпратен на папа Николай през 860 г., папата и неговият личен
библиотекар и преводач Анастасий не успели да намерят нито една грешка - и
предполагам, позеленели от завист. Разбира се, формално те можели да изкажат
единствено неодобрението, че преводът е бил публикуван преди те да се запознаят
с него и да му дадат благословията си.
Преводите на Иън имали огромно влияние
върху мисловните търсения на латиноезичния Запад през следващите няколко века.
Въпреки някои негови еретични забежки в схващането му за това колко е значима
свободната воля за спасението ни оттатък, и въпреки някои почти пантеистични
крайности в диалога за разделенията на природите, Иън според мен заема славното
място на велик християнски преводач-цивилизатор в културната история на нашия
стар континент, който все заради нещо е бил разделен и най-после започна да се
стреми към обединение.
Всъщност, поради всичко това той може да бъде и нещо като
емблема-персонификация на Ирландия от втората половина на първото хилядолетия.
В продължение на столетия малката островна страна, наричана на латински Hibernia, или
Scottia maior ( докато в същото време Шотландия била Scottia minor), била чудно
кътче за развитието на духовността...
От София до Лимерик
И така, на 23 август 2003 г. се отправих към страната на Иън Скот
Ейрегена. Щях да участвам в юбилейния 25 конгрес на Европейската асоциация за
институционално изследване, което всъщност е по-новото име на старото
Европейско общество за висше образование. Това беше и едно от последните ми
пътувания, свързани с големия международен проект за Ролята на университетите
за трансформирането на обществата, осъществяван от Институт Отворено общество в
ЦЕУ - Будапеща, по който работех през 2002 и 2003 г.
След два последователни полета
от София до Лондон и от Лондон до летището Шанън, около полунощ вече бях
кампуса и в стаята си в общежититието, което се състои от
няколко малки, нови, приятно изглеждащи блокчета, облицовани с дървени
плоскости и наречени с имената на различни дървета и храсти. Отвътре също
изглеждаха много добре - стилно и семпло, с отлично подбрани цветови
съотношения на плоскостите на мебелите, завивката на леглото и пердето.
През прозореца ми нахлуваше някакъв странен шум, сякаш
от река, при това голяма- Но беше тъмно и нямаше как да разбера дали наистина
има голяма река наблизо до утрото на следващия ден.
Първият ден в Лимерик - разходка около Шанън и екскурзия из града
На другия ден сутринта, както обикновено, когато съм извън дома, се
събудих много рано. Развиделяваше се. Погледнах през прозореца и видях чудна
ливада, зад нея ниска дървена ограда, а после - река. При това наистина това
беше голяма и хубава река. Оказа се, че тъкмо това е реката Шанън и че кампусът
на университета е разположен около нея.
Отидох в кухнята, която беше обща за няколко стаи, направих си кафе
и почти веднага след това излязох. Само
на няколко десетки метра извън оградата на кампуса сякаш се попадаше в друг
свят. Горска идилия. Голяма и спокойна река разлато се простира и бърза
нататък. Чудна алея за разходка с големи вековни дървета от двете й страни.
Малки вирчета с наклонени над тях храсти и дървета, подобни на нашите върби.
Птички пеят и прехвръкват насам-натам. Слънчевите снопове на вече надигащото се
слънце се процеждат през клоните и хвърлят палави петна в укротените води на
плитчините. Патици, патета и други водоплаващи птици, подобни на юрдечки се
носят по успокоените вълнички в близост до брега. И о, чудо!, даже бели лебеди!
През следващите няколко дни се убедих в това. Особено през последния ден на престоя ми, когато ни водиха на по-дълга
екскурзия, видях че в тази част на Ирландия белите лебеди са навсякъде - не
само по течението на Шанън, но и на всякакви малки нейни приточета и крайречни
поточета. И едни бели грамофончета, и розово, почти цикламени перуники кокетно
се поклащат насам-натам. Просто чудно.
След няколко часа разходка покрай брега на Шанън се прибрах в общата
кухня, пуснах ориентировъчно телевизора и видях, че по абсолютно всички канали
вървяха директни предавания от неделните служби - както от католически, така и
от протестантски богослужения. Нищо друго. Все пак беше неделя, а в Ейре знаем,
религията никога не е загубвала значението си.
Докато гледах края на една от службите, запристигаха останалите колеги
- двама съпрузи от Словакия, един от Щатите и един от Португалия, с които през
следващите няколко дни щяхме да обитаваме съседни стаи и инцидентно да се срещаме
в общата ни кухня. Запознахме се, разменихме обичайните осведомителни въпроси и
отговори за такива случаи: кой откъде е; кой за кой пореден път участва на
годишния форум на ЕАИИ. "А Вие бяхте ли миналата година на форума в Прага?
Бяхте? Ама как беше там веднага след наводнението?" и т.н.
След беглото запознанство с колегите-съседи по общежитие, се насочих
към рецепцията. Преди да започне
конференцията, домакините бяха предвидили да разведат за няколко часа
любопитните на екскурзия из града и в градския музей.
Събрахме се ние пред автобуса, пристигна екскурзоводката - достолепна
възрастна дама, която на няколко пъти подчерта, че е дъблинчанка. Тя ни
подкани, преди да се качим в автобуса да се представим и по-точно да кажем кой
от къде е, макар че на баджовете ни това си беше написано. Накрая дамата от
Дъблин ни накара да се преброим, както винаги правят екскурзоводите и обобщи:
"Значи 20 от вас са от Щатите, но все пак европейците са повече: 22 са
европейци от Европейския съюз". Тук, след тази реплика, една също толкова
възрастна и достолепна дама от нашата групичка, се извърна към мен, изгледа ме
презрително и протестира: "Ама не, България не е в Европейския съюз". Вгледах
се в баджа й - еди какво си име, заместник-рeктор на университета в Малмьо.
Сред колегите настана смут. За мое успокоение обаче и за общо
облекчение на почти всички останали, един съвсем млад колега, както се оказа
впоследствие, немец, докторант, усети, че към мен са се отнесли доста грубичко
и моментално се намеси рицарски: "България ще стане член на Европейския съюз
през 2007". А интересното е, че макар че на самия конгрес имаше доста хора,
които познавам от други места, всички ние, които бяхме тръгнали на
туристическата обиколка из Лимерик, се виждахме за първи път. После в автобуса
ги гледах, че те двамата - госпожата-ректор от Швеция и немецът-кавалер доста
оживено известно време спореха, ръкомахаха, поглеждаха към мен.
През следващите няколко дни, от неделя надвечер, когато почна
конференцията, до сряда на обед, когато приключи, на няколко пъти усмихнато се
разминавахме с Марк - така се казваше симпатичният немец-докторант - в кафе-паузите между пленарните и
секционните доклади. Разменяхме и по някоя дума. Попитах го на няколко пъти в
какво точно е проблемът с ректорката от Малмьо. "Много е обидно. Няма да го
кажа." Но все пак последния ден разбрах къде я е убивала обувката и по-нататък
ще ви го разкажа.
*
По време на екскурзията автобусът ни разходи из града, който е модерно
застроен и не много голям град. Заприлича ми на Велико Търново. Може би защото
в Лимерик, също както в Търново, има доста сравнително добре запазени сгради
отпреди много векове. Разбира се, запазеното в Лимерик е в типичния готически
стил на масивните каменни замъци, кули и отбранителни съоръжения, от времето когато
норманите, а след тях и англичаните започнали да правят първите си опити за
трайно подчиняване на местните кланови общности. Най-старите от тези сгради са
катедралата Сейнт Мери и замъкът на крал Джон.
И все пак най-впечатляващото за мен при тази обиколка на Лимерик беше
това, че на всички стълбове за улично осветление са окачени сандъчета с цветя
от типа на грамофончетата и мушкатата. Необикновено. Може би защото океанският
климат там е такъв, че през цялата година влагата и валежите са големи, а температурната
амплитуда е минимална: разликата между средноденонощната температура за януари
и юли е 7-8 градуса по Целзий и поради
това не е необходимо никой специално да се грижи за тях. Та така, провесени
сандъчета с цветя в какви ли не ярки цветове на всеки уличен стълб и по
мостовете...
Градският музей на Лимерик се намира в така наречения "замък на крал
Джон". Всъщност Джон не е стъпвал в Лимерик, но замъкът е издигнат по негово
нареждане като типично фортификационно съоръжение в началото на ХІІІ век,
докато Джон е бил все още принц. Тежки кръгли бойни кули, масивни стени -
всичко днес е възстановено така, както е било някога. Разбира се, както се
полага за такова военно укрепление, замъкът е разположен на реката Шанън, а
близо до него е и един от най-старите мостове, свързващ двете части на града -
мостът Томонд.
В градския музей освен с експонатите от праисторическото и келтското
наследство, посетителите могат да се запознаят и с други аудио-визуални
представяния на вековната история на Ейре, а разбира се и с най-мъчителните й
периоди.
Форумът и неговите развлечения
В неделя вечерта, на 24 август, тържествено бе открит 25 юбилеен форум
на ЕАИИ. Около 250 души участници се събрахме в голямата концертна зала, в
т.нар. Атриум на Сградата на фондацията - една част от университетския корпус,
в която се провеждат представителните събрания и тържества. Ректори, канцлери и
президенти на университети, изследователи от най-различни институти и
институции, администратори и студенти от всички континенти - това са
участниците на тези конгреси, като според мен поне половината от тях са
постоянни делегати на всеки един конгрес. Това са най-вече хората, за които
изучаването на висшето образование е професията, с която си вадят хляба - било
то в икономическа, философска, социологическа, педагогическа, институционална
или каквато и да било перспектива .
Както си му е редът, след официалните приветствия и речи на домакините
и на организаторите, имаше голям пленарен доклад и той беше на председателя на
Съвета за висше образование на Ирландия - д-р Дон Торнхил. Както можеше да се
очаква, той говори за чудото на "келтския тигър", както днес мнозина наричат
Ирландия. Ейре, която при влизането си в Европейския съюз, е била най-бедната
страна, днес е една от най-богатите и по БВП на човек изпреварва традиционно
богатите европейски страни, които ние наричаме "великите сили", че даже и
своята бивша поробителка. Рационалното обяснение за това е просто и сигурно е
известно на всички: радикални преобразования в образованието и то предимно във
висшето образование; огромна обществена загриженост за развитието на
образованието, но и стриктно фокусиране на общественото внимание върху това,
доколко случващото се в образованието съответства на очакванията за него.
Голямо финансиране, но и подробна отчетност за това кога, къде и за какво се
харчат парите на данъкоплатците. Запазване на ценностите институционална
автономия и академична свобода, но в отговор на това - изрядна отчетност и
обосновка на ефикасността на ставащото в институциите от "третото ниво" (както
англоезичните колеги наричат висшето образование). Акцентиране преди всичко
върху новите технологии и информационните науки; създаване на нови специалности
и изследователски структури в областта на информатиката, софтуеъра и компютърните
науки, и т.н., и т.н. Тук ще добавя, че самият
външен вид на университета-домакин въплъщаваше този ирландски модернизационен
дух. Университетските сгради са няколко и са изпълнени в най-модните
архитектурни тенденции: постройките са ниски, широки и почти всичките им стени
са от стъкло, особено външните. Само носещите конструкции, разбира се, и
подовете и таваните са бетонни.
Другите пленарни доклади - по два в понеделник и вторник, бяха изнесени
от: президента на университета в Лимерик, д-р Едуард Уолш, който говори за
необходимите мостове между образованието и предприемачеството; от д-р Ян
Садлак, директор на центъра на Юнеско в Букурещ, който представи виждането на
организацията, която представяше, за локалния, националния и интернационалния
контекст на висшето образование ( въз основа на изследване на ЮНЕСКО за
тенденциите в развитието на висшето образование в Европа от 1998 до 2003 г.);
на проф. Крег МакИннис от Мелбърн ( който, както подсказва името му, е потомък
на ирландски емигранти). Той говори за това какво трябва да дават на студентите
модерните университети, а именно - най-вече способността сам да правиш своя
житейски план и да го реализираш. Последният пленарен доклад бе изнесен в сряда
сутринта, когато госпожа Лесли Уилсън от Европейската университетска асоциация
в Брюксел очерта докъде, според нея, са се развили процесите на сближаване на
висшите образования между отделните европейски страни.
Освен пленарните доклади, както обикновено на форума имаше стотици
други доклади, които се представяха в шест паралелно работещи секции - за
локалното, националното и интернационалното във висшето образование; за
управляването и лидерството; за качеството и акредитацията; за опита на
студентите; за висшето образование, намирането на работа и заетостта на
завършващите студенти; за мениджмънта и оптимизирането на ресурсите.
За почти трите дни на форума прескачах от секция на секция и чух много
интересни неща, както и много общи приказки и оптимистично-хипотетична
футурология за бъдещото глобално общество на знанието; за напредъка на науката,
знанието и техниката, а следователно и на цялото човечество към по-добро; за
безоблачното небе над обединена Европа, в която всички национални висши
образования безпроблемно ще се хармонизират най-късно през 2010 г.; за това как
всички проблеми от всякакъв характер са просто "предизвикателства", които ни
стимулират да се засилим и да ги прескочим като незначителни бариери; за това
как проблемите могат да бъдат видяни и преодоляни като символични препятствия
пред институционалния, националния, континенталния и глобалния напредък и т.н,
и т.н. На преобладаващия словесен фон на оптимизма на еврократите, ректорите и
представителите на международните финансови институции, доста дисонансно
прозвучаха няколко остри доклада на евроскептиците в тези среди. Както
обикновено, най-недвусмислен и краен в своя скептицизъм беше колегата Волдемар
Томуск, който е естонски социолог на висшето образование и ръководител на
програмата за подкрепа на висшето образование на Институт "Отворено общество"
към ЦЕУ в Будапеща. В стъпителните си думи и коментарите и въпросите, които
отправи към докладите във втората секция, на която бе водещ, Волдемар показа
как евроскептицизмът и скептицизмът изобщо понякога преминават в евронегативизъм
и песимизъм изобщо.
*
Моят доклад на тема "Студентските съвети - младежки политически
организации или представители на студентите" беше включен в шестата секция - за
мениджмънта. Водещият Йозеп Вилалта-и-Верду от Барселона беше предвидил няколко
души от Централна и Източна Европа да представим съвсем накратко своите тези и
след това да се опитаме да дискутираме проблемите на региона en
gross.
Предишната година, на форума в Прага, Волдемар направи същото: беше ни включил
в една секция мен, Надя Федотова от Русия, Яго от Грузия и самият той спорихме
час и половина за това ще го бъде ли общото сближаване и институционално
обединение на университетите в Европа, или не. Тогава се получи много интересно
и 50-60 души с голямо внимание проследиха нашия напрегнат разговор, в който
сама се опитвах да парирам евроскептицизма на Надя, Яго и Волдемар, според
които "Болонският процес" е просто един политически проект, който дава удобен
реторически параван на ръководствата на някои университети и на политическите
персони в някои страни да надуят
платната на своя политически опортюнизъм и да изцедят вимето на
предприсъединителните фондове до последната питателна капка. А аз се опитвах да
им отвърна, че единството на Европа е идея и че Болонската декларация се опитва
да я материализира в сферата, в която без съмнение безкористно може да се
твърди, че това е възможно да се случи в бъдещето. Не просто защото това вече е
било реалност някога в миналото, а и защото това е в природата на знанието,
познанието и образованието изобщо.
За съжаление, това, което се получи в Прага през 2002 г., не
се получи в Лимерик през 2003. Беше късният следобед на вторника и почти всички
се бяха разотишли, за да се приготвят за отпътуването с автобуси за големия
банкет вечерта. Банкетът щеше да се проведе в замъка Дромоланд. В далечното
минало този замък е бил резиденция на клана О' Брайън и се
намира в съседното графство Клеър.
Дойдоха само 10-15 души. Този път трябваше да представим за десетина
минути своите експозета и след това да дискутираме: Анета Чапланова от
Братислава, аз, проф. Петру Тодос от Молдова и проф. Иван Вагнер от Чехия.
Първо, двамата професори и ректори заявиха, че те първи трябва да представят
своите текстове, а не в реда, предвиден в програмата. Водещият и присъстващите
се слисаха. Все пак, проф. Вагнер сам прочете на английски своя доклад за ниското качество на мениджмънта на
повечето чешки университети и за добрия пример на ръководения от самия него
Масариков университет. Когато ректорът на молдовския университет взе думата, се
оказа, че за първи път на форумите на ЕАИИ ще се изкаже човек, който не владее
работния език на форума. Проф. Петру Тодос усмихнато говореше на родния си език
и то предимно за лозята и виното на Молдова, а една преводачка след него още
по-усмихнато превеждаше. И това продължи три пъти повече от предвиденото. За колегата от Словакия, която беше
направила съпоставително изследване за увеличаването на приема на студентите в
12 източноевропейски страни, и за мен остана съвсем малко време, едва ли не
колкото да споменем заглавията на своите текстове, така че практически до
дискусия не се стигна. След това един колега от Щатите коментира: "Независимо
от това, че нямаше дискусия, от това което стана и от начина, по който стана,
на мен поне ми стана съвсем ясно какви са общите проблеми на висшето
образование в Югоизточна Европа."
***
Разбира се, форумът, както всички подобни "уъркшопове" и конференции,
на които съм била, ме срещна и размина с много хора - с някои от тях си
разменях по няколко фрази, с други разговаряхме наистина. Срещнах някои стари
познати, запознах се и с нови колеги. Особено приятно ми беше отново да срещна
д-р Дийтмар Ертман, канцлер на университета в Карлсруе, с когото се знаехме от
предишната година в Прага и с когото си приказвахме за Шварцвалд и нашите
планини и червени вина по време на светските вечери на форума.
Светските гощавки, както винаги на тези форуми бяха вечер. От тях
най-интересна за мен бе Вечерята на ирландското барбекю, в понеделник вечерта,
когато близо до клубовете на преподавателите и студентите под открито небе бяха
поставени множество маси и столове, и всички ние, над 250 души насядахме около
тях. Домакините ни гощаваха с някакви бифтеци или печена сьомга по избор. Лееше
се "Гинес" и още няколко други вида бира, но най-хубавото беше, че през цялата
вечер имаше ирландски песни и танци, които напоследък са много популярни по
целия свят заради шоу-спектакъла The Lord of the Dance. Даже към края на
вечерта имаше нещо като мини-урок за основните стъпки на тези буйни танци и
няколко колеги се престрашиха да опитат.
***
Както винаги на тези няколко конференции за висшето образование, на
които съм била, най-много ме впечатляваха и затрудняваха разговорите с Волдемар
Томуск. Той е социолог от Естония. Защитил е докторат на английски във
Финландия. Работата му на координатор и ръководител на Програмата за
подпомагане на висшето образование към Институт Отворено общество през
последните десет години му е дала възможност да посети по няколко пъти всички
наши бивши соц страни и бившите съветски републики, както и много други места
от земното кълбо. Като социолог на висшето образование е ненадминат. Волдемар
не просто мисли, пише и говори аналитично, без да замазва нещата. При него
ножът опира до кокала. Той е най-контрастната противоположност на
дипломатически фризирания бон тон, с който говорят за висшето образование
представителите на "институциите". При Волдемар винаги има фрапантни заглавия
на докладите, разтърсващо мото в самото начало на текста, смайващи сравнения,
находчиви метафори, стряскащи епитети, несравнима ерудиция и отлична
верзираност във всички направления, течения и школи на социалните науки. И като
прибавим към това и голямата литературна култура, ще разберем защо той е един
от постоянните и най-безмилостни рецензенти на документите и проектите за
висшето образование на Световната банка и Европейската комисия. Като споменавам
за литературната му култура, да дам един пример: предишната година, на форума в
Прага, Волдемар поля със студен душ всички възторжени евроентусиасти с няколко
паралела и почти дословни съответствия между извадки от документи на
"еврократите" за "Болонския процес" и "Процесът" на Франц Кафка...
За мое голямо съжаление, всички тези качества на Волдемар блестящо се
проявяват, не само когато той говори и пише за зловещото тоталитарно минало на
половината Европа на изток от Берлин, или за тъжното пост-тоталитарно настояще
и неуспехите на "прехода" в някои от "бившите" соц. Волдемар е антикомунист,
русофоб и евронегативист. Питам се дали между трите неща има някаква връзка.
Когато чета неговите текстове и текстовете на Марек Квйек, се убеждавам
нагледно как при някои полски и естонски колеги антикомунизмът и съветофобията
логично водят до евроскептицизма. Внушението им е: "преди бяхме част от една Империя
на злото и далеч от нас някакви апаратчици вземаха решения в Центъра, уж в
името на светлото бъдеще, доброто, хуманизма, мира и справедливостта най-малко
за половината човечество. Сега ни предлагат пак същото, при това с доста
по-небрежна и неубедителна идеологическо-реторическа обработка на политическия
проект. Каква е разликата в това, че преди Центърът беше в Москва, а сега е в
Брюксел?"
От друга страна, когато се опитвам да разбера откъде се пръква
анти-европейско-обединителната нагласа при Волдемар, Марек Квйек, както и при
някои англоезични колеги, като Гай Нийв, например, който изнесъл встъпителен
антиевропейски доклад на форума в Порто през 2001 г., все си мисля, че може да
има и много други антиевропейски стимуланти. Например, разбираемото чувство за
различност на хората, за които английският е роден език, от останалите хора от
"континента". Също така, неразбираемото за мен вживяване на някои колеги от
Полша и Балтика в "националната идея". След това, лошите спомени на чехите,
унгарците и поляците за това как на няколко пъти от Втората световна война
насетне и по време на Студената война са били "продадени и предадени от
Запада". Все в този дух е и нелечимата злопаметност, лошите спомени на
поляците, балтийците и особено на естонците, че са били "продадени и предадени
от Запада" още преди Втората световна война. При някои колеги от "малките нови"
членове на Европейския съюз тази травматична историческа злопаметност ражда
мрачни страхове, че и в бъдеще малките, бедните и новите може да бъдат отново
пренебрегнати... И още нещо: протестантството. Прави ми впечатление, че
повечето евроскептици-протестанти, които познавам, сякаш несъзнавано от самите
себе си привиждат в европейския проект предрешената дълга ръка на католицизма,
който отново, но под друга форма се опитва да централизира и оглави Европа.
Не знам кое всъщност надделява. Но онова, в което съм сигурна след
всички тези събирания на колеги, на които съм била през последните три години,
е, че общото ни европейско бъдеще ще изиска от нас, които го желаем, голяма
духовна борба и доста интелектуални усилия. Само с клишета, банализми и
заучените фрази на администраторите по позиция и душа няма да се мине.
***
Екскурзията до скалите на Мохер и Барън
И така, форумът завърши и в сряда по обяд започна
другата екскурзия, из съседното графство Клеър, до брега на Атлантическия
океан, до скалите на Мохер. В това графство се намират много природни
забележителности и домакините ни бяха направили такъв маршрут, че да ги видим
всички тях.
По пътя към атлантическото крайбрежие отново много
ме впечатлиха висящите кошнички с цветя по стълбовете и мостчетата над
многобройните рекички и приточета. Белите лебеди бяха като че ли най-често
забелязваните птици и това ми се струва, че придава на тази част на страната
особен, почти нереален вид.
Из пътищата на графството Клеър ми направиха
впечатление и домовете на хората. Къщичките им имат имена, а не улица и номер.
Всяка къщичка си има свое име и то е изписано или на голяма табела, или на
фасадната стена, така че се вижда отдалеч, от шосето. Явно доверието между
хората е голямо, защото поне в тази част, през която мина нашият път на отиване
и връщане, не видях почти никъде огради, а където ги имаше, да имаха най-много
половин метър височина.
Докато пътувахме към океана и гледах видимо
неплодородната сивкава почва, си спомних за това, което казва един герой от
стихотворение на Шеймъс Хини: "Като Лазар е бедна тази земя". Да, земята там е неплодородна, но след влизането си в ЕС, благодарение
най-вече на образователната и икономическата реформа, жителите на тази страна
рязко са увеличили своето благосъстояние. Къщите на ирландците в тази част на
страната са малки и едноетажни. Макар че рязкото забогатяване на ирландците
през последните две десетилетия е всеизвестен факт, това някак си не е изкушило
хората ( поне в тази й част) да се изхвърлят и да строят големи "палати" като
новобогаташи. Напротив, за тези десет-единадесет часа пътуване с автобус из
Клеър и Барън, мисля, че не видях никъде двуетажна къща. Домовете им са
еднотипни, едноетажни и в полуетаж се виждат по две, в много редки случаи три
други помещения, които прорязват покрива и предполагам, че се използват за
спални на различните обитатели на дома. Това, което отличава тези къщи една от
друга, които са сравнително еднотипни като конструкция, са различните цветове и
нюанси, в които са боядисани - бели, кремави, жълти, керемидени, охра,
оранжеви, някои лилави или розови. И разбира се, собственото име, което си има
всеки един дом. Всичко това създава усещане за скромност и за историческа памет
- явно вековете на бедност, глад и недоимък още дълго ще се помнят.
***
В автобуса по пътя към скалите на Мохер до мен
седна Марк, немецът-докторант от Факултета за изучаване на висшето образование
в Туенте (в Холандия), който на предишната екскурзия, в неделя следобед се беше
намесил, за да поправи шведската заместник-ректорка, че България все пак ще
стане член на Европейския съюз през 2007 г. Разговорихме се с него, и макар че
отначало не искаше да ми каже, все пак след известно убеждаване от моя страна,
той изплю камъчето и ми каза за какво толкова са си говорили разпалено с
ректорката от Малмьо в неделя. "Според нея, Европейският съюз не трябва да се
разширява и да взема и вас - румънците и българите. И без това бедните селски
роднини от Централна и Източна Европа вече им били тежали като камък на
шията..."
Ядосах се много. Бузите ми пламнаха, но явно
нашият разговор беше слушан от колегите наоколо и в него се намеси и Чарлз,
който седеше пред нас. Той е от Канада и е един от най-известните изследователи
и консултанти за висше образование там. За да промени темата, Чарлз започна да
ме разпитва всъщност с какво точно се занимавам по принцип и защо философствам
и за висшето образование. Опитах се да им обясня.
По едно време чухме екскурзоводката да казва, че
след минути ще стигнем до скалите на Мохер и аз казах:
"Много се вълнувам".
Почти едновременно Марк и Чарлз попитаха нещо от
типа на: "Какъв е проблемът? За какво се вълнуваш?"
На което им отвърнах: "Скоро, след два месеца ще
навърша 39 години, а за първи път в живота си днес ще видя Атлантическия
океан".
Тук вече почти десет души от околните седалки се
извърнаха към мен и погледнаха с недоверие. "А, стига бе! Как е възможно
това?!"
Но Чарлз каза: "Да, разбирам. Всъщност ние хората
от Запада, знаем много малко как сте живели преди на вашата част на континента
и какви проблеми има и сега. Ето, аз почти два пъти годишно ходя в Румъния през
последните години. И все пак, почти никога не мога да се поставя на мястото на
хората, с които съм се срещал вече около десет пъти. Но като ми каже някой нещо
такова, както ти сега, че едва сега и днес ще видиш Атлантическия океан, тогава
вече ми става ясно, колко малко пътувате вие, пък и въобще..."
И така, пристигнахме, слязохме от автобуса, видях
Атлантическия океан и живописните дипли на високите, многопластови скали на
Мохер. Това е едно от най-посещаваните места в Ирландия. Тълпи от стотици
туристи се разхождат по дългата крайбрежна алея, снимат скалите, вдишват
атлантическия вятър, стигат до кулата на клана О'Брайън, изкачват я, поглеждат отвисоко към океана, пак слизат, качват на
автобусите си и си заминават. ...
Крайбрежието там е наистина забележително. Освен в
отвесните гънки на скалите на Мохер, които са се надиплили почти по един и същ
начин на почти еднакви разстояния от 40-50 метра, туристите се вглеждат и в
трите малки острова в далечината. Това са известните острови на Аран - Inis
Mór, Inis Meáin, Inis Óirr, които били нещо като
архитектурно-етнографски комплекси, и жителите им говорели на някаква много
стара диалектна форма на ирландския, но за жалост не можехме да отидем до там.
По туристическата алея, както и на други
туристически места, бяха насядали художници и майстори на занаятите, които
предлагаха какви ли не мънистени гердани, гривни и амулети, плетени и ръчно
тъкани дрехи, и всякакви дървени и кожени сувенири. И всичко това - в стила на
келтските традиции. Редом до художниците бяха изложени и някакви странни плочи,
по които някакви вкаменели микроорганизми така са застинали с времето, че
приличаха досущ на руни.
След това екскурзията продължи из Барън: автобусът
ни премина през една мистична област със загадъчни камънаци, подредени в
странни окръжности. Естествено, легендите на келтите разказват, че това е било
едно от най-важните светилища на друидите. И още по-естествено, където има
легенди, има и суеверия. Местните хора вярвали, че човек дори и да преминава
през тези земи, не трябва да ги докосва с крак, а да е качен на някакво животно
или превозно средство - каруца, талига и т.н.... Пак в тази област има и
няколко долмена от четвъртото хилядолетие преди Христа. Тези долмени не са чак
толкова големи като английския Стоунхендж, но са не по-малко загадъчни: какво
аджеба правят тези камъни един върху друг и какво се е търсело с тях? Милостта
на някакви над-природни сили? Знание за небесните светила и зависещата от тях
реколта? Кой знае.
Последното място, на което ни заведоха, беше
пещерата Аилвее. Случайно я бил открил някакъв пастир преди няколко десетки
години. Оказа се, че тя не е нищо особено, но е много рекламирана и много
посещавана. Честно казано, като гледах повече от скромните размери на тамошните
сталактитчета и сталагмитчета, си помислих със съжаление и яд колко недооценени
са нашите възможности за пещерен туризъм и колко нищожна е нашата реклама за
тях. И Магурата, и Леденика, и Съевата дупка са възхитително дело на Твореца и
си заслужават рекламата. Тази ирландска пещера, в която ни заведоха, с нейните
няколко десетки сталактитчета и сталагмитчета с повече от скромни размери, се
представя като чудо на природата и десетки автобуси изсипват хиляди туристи там
всеки ден! Явно хората там вече са се научили как да правят пари, без да просят
отдругаде и без да се оплакват...
*
Вечерта и конгресът, и екскурзията завършиха с
порядъчно ядене и пиене. Заведоха ни специално, за да ни гостят в Vaughan's
Pub - прочут за района на Бърън Irish Pub. Кръчмата била избрана специално за нас за последната вечер, защото тя
била ирландският пъб, получил наградата на местните кулинарни издания за
предишната година за най-добро приготвяне на храната, сервирана в бар.
Озовах се на една маса с една много симпатична
колега от Мичиган и с едно семейство - заместник-ректорът на университета в
Лунд и неговата съпруга.
Говорихме за какво ли не, но умишлено нацелих разговора към това как те, двамата шведи, го виждат нашето "общо европейско бъдеще". Попитах ги какво мислят за общоевропейските работи изобщо. "Как какво? Та това е ужасно!" каза
заместник-ректорът на университета в Лунд. "Аз съм председател на инициативния
комитет в нашия град, който е против присъединяването ни към еврото. Нали знаете? Съвсем скоро ще имаме референдум, дали да се откажем от
кроната и да минем към еврото. Следващите две-три седмици може и да не спя, но ще
направя всичко възможно на референдума да се гласува с "Не" с убедително
мнозинство. Аз съм абсолютно убеден
срещу всичко това!"
Че като почна една пламенна реч. Заради ЕС Швеция
загубила най-печелившата си индустрия - обработката на мед. "Погледнете тази
сьомга дето я ядем в момента! Ирландската сьомга нищо не струва, а на нас ни
наложиха такива тежки ограничения и квоти - колко сьомга можем да опушваме! Тая
работа не е за нас!"
А, да не забравя и нещо друго, което през
последните две години чух на няколко пъти от различни по произход
анти-европейци: теорията за голямата немско-френска конспирация. "Всичко е
направено така, че да е изгодно за немците и французите, и в ущърб на всички
останали!"
Реших да не споря. По принцип с хората, които
живеят с конспиративни теории за каквото и да било, не само спорът, но и
разговорът е невъзможен. Завършихме с миролюбив разговор за това, че бирата е
истински "Irish stout" и че това е истинската бира.
***
На другия ден станах на зазоряване и си направих една прощална разходка
около реката Шанън. Идилия.
После се срещнах и сбогувах с няколко колеги. Пътувахме с едни
англичани от Манчестър до летището, после с много други колеги наводнихме
всички сувенирни магазинчета на летището, с една дума - финалната суматоха на
такива краткосрочни конференции, когато впечатленията и разговорите са толкова
много, че не ти се говори вече с никого, а и духом си вече на път към дома.
Излетях от летището Шанън. В
самолета от Лимерик до Лондон с огромен интерес прочетох една статия в "Дейли
телеграф", че в Швеция се надига страхотна вълна на националистически и
анти-европейски настроения и че дори и някои от най-популярните министри от
тогавашното им правителство, като министъра на икономиката, са афиширали
публично отрицателното си отношение към присъединяването към еврото. Статията
завършваше с прогнозата, че на предстоящия референдум защитниците на кроната ще
спечелят.
И всички тези случки ми се врязаха в паметта завинаги, защото само
няколко дни след моето пътуване до Лимерик и впечатляващите случки и разговори
там, беше убита шведската министърка на външните работи Анна Линд - една
истинска евроентусиастка...
А защитниците на кроната наистина спечелиха.
Лимериците в Лимерик
И накрая, драги ми читателю, ще завърша с нещо,
което е добре известно само на хората, които имат специално отношение към
англицистиката, литературата и някои нейни редки жанрове. Има такъв стихотворен
жанр "лимерик". Става дума за петостишие, най-често сатирично или абсурдистко,
в което първият, вторият и петият ред са с еднаква дължина и с еднаква рима, а
на свой ред третата и четвъртата строфа са по-кратки и също завършват с една и
съща рима.
Домакините-организатори на форума ни бяха поканили
да се включим в състезание за съчиняване на лимерик, като ни бяха дали следния
пример:
There was a young lady from Kent
Who said that she knew what it meant
When men asked her to dine
Gave her cocktails and wine
She new what it meant but she went.
Разбира се, лимериците ни трябваше да са на тема,
свързана с нашия конгрес и неговите проблеми. Почти всички колеги бяха съчинили
по нещо. Официалната награда на журито бе обявена по време на вечерта на
ирландското барбекю и я получи един
колега от Австралия. В неговия лимерик се говореше за това как той тръгнал от
своя далечен континент, за да дойде в този край на Европа, за нашия вдъхновяващ
конгрес. Нещо такова.
На мен обаче, както и на мнозина от останалите
колеги, най-много се хареса лимерика, написан от Том Конли - съпруг на колегата
Валери Конли, която изнесе в една от секциите доклад за кариерното развитие на
учените в САЩ. И така, като някаква форма на лимерик-коментар към текста на
жена си Том Конли написал следното:
Collapsed Carnegie Classification
(a limerick by Tom Conley, inspired by Gerald W.
McLaughlin)
The greatest researches in the land,
When gathered to face the issues at hand,
Were forced to conclude,
Though it may seem quite rude,
Where you sit, depends on where you stand.
Това е. J)))))
Един
лимерик от конгрес в Лимерик.
P.S. Размишленията ми за езика и
историята на Ейре са породени от впечатления от пътуването, но най-вече от
книжките на Eduard Purdon. The Story of the Irish Language.
Dublin, Mercier Press, 1999. 80 pp.; и Sarah
Healy. A Compact History of Ireland. Dublin, Mercier Press, 1999. 96 pp.
