Законопроектите за научните степени и звания -
самоцелни
законодателни упражнения или неотложни инициативи?
(законопроектите на а/Г. Панев; б/ на П. Ганчев-E. Анастасова - Л.
Местан; в/ на Ал. Панайотов; на О.Герджиков и А.Дурмишев)[1]
І.
За необходимостта от такава законотворческа инициатива
Тази законотворческа инициатива е повече от
необходима. Нещо повече: тя е от съдбовно значение за бъдещето на България. За
всички нас са известни мрачните констатации на специалистите по демография и на
изследователите, ангажирани с проучвания по т. нар. human capital theory - теорията за човешкия капитал (или за човешкия потенциал). Известни са
цифрите за сънародниците ни с висше и средно специално образование, напуснали
нашата страна през последните 12-13 години. Почти във всички доклади на
Световната банка се посочва, че около 2/3 от всички българи с такива
образователни степени в момента са извън страната. Прави се мрачната прогноза,
че при запазването на тези демографски и емиграционни тенденции към 2050 г.
населението на нашата страна ще бъде около 2,5 пъти по-малобройно от сега,
докато в същото време населението на страни като Великобритания и Франция (при
запазване на сегашните тенденции) ще се увеличи 2,5 пъти.
Още по-тревожни са констатациите, че в голяма част
от страните от Централна и Източна Европа голяма част от хората с висше
образование са в т. нар. "вътрешна миграция", което ще рече, че са останали в
страната, но са ангажирани с професии и местоработи, които не съответстват на
нивото на тяхната научна квалификация.
Това прави подобни законотворчески инициативи
повече от уместни. Откровеността изисква да се каже, че те дори са закъснели и
тъкмо поради това законодателните усилия в тази насока трябва колкото се може
повече да се ускорят и засилят. Няма да бъде пресилено да се каже, че България
катастрофално бързо губи своя човешки и научен потенциал. Въпрос на елементарна
държавническа съобразителност е да се признае, че уреждането на материята
"развитие на академичния потенциал" ще бъде много, много благоприятно като
противодействие на сегашните плашещи тенденции.
ІІ. Сегашната законова регламентация и провалът на
алтернативните законови инициативи.
Сега действащият Закон за научните степени и
научните звания е приет през 1972 г. (обнародван в ДВ бр. 36 от 9.05. 1972).
Той е повече от неадекватен: и спрямо актуалната социална реалност, и спрямо
стратегическите приоритети за развитието на страната. С такава законова база не
е реалистично да се очаква прекъсването на свръх-неблагоприятни процеси по
изтичането на академичния ни ресурс в чужбина и/или отливането му в други сфери
у нас.
В сега
действащия ЗНСНЗ има юридически бисери като:
Чл. 5
(1) Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или
научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на
страната-
Чл. 16
(1) хабилитационните трудове и другите научни изследвания и творчески
постижения по чл. 10 и 15 трябва да бъдат насочени към решаване на научни или
научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на
страната-
Ако се попитаме какви са действителните причини за
оставането на тези текстове в ЗНСНЗ въпреки многобройните поправки, заличавания
на текстове и вмъквания на нови текстове в закона, откровеният отговор ще
изисква признаването на няколко причини:
1. Тези текстове не са заличени, защото ако бяха
заличени, на тяхно място щеше да се наложи да се внесе текст, който да изяснява
с какво би трябвало да са свързани дисертационните, хабилитационните и пр.
научни трудове. Академичната общност в България не се занима изобщо през
изминалите години на прехода с този и други подобни проблеми. Тя беше и
продължава да е една от най-ирационално политизираните професионални общности у
нас, която изобщо не се интересува от иманентните си задачи и от необходимостта
от собственото си реформиране.
2. Образователното законодателство, неговата
теория и история е специфична сфера в юридическата наука. Може би поради своята
изключителна специализираност тя не се преподава и изучава не само у нас, но и
по света. Това прави уреждането на тази материя по един благоприятен начин
въпрос по-скоро на щастливо стечение на обстоятелствата. Не мога да си спестя в
тази връзка и горчивата забележка, че в сега действащия ЗНСНЗ се оглежда и
профилът на академично-юридическата общност у нас, която освен с
университетското преподаване и законодателното поприще бе твърде ангажирана и с
личните си дела в многобройни фирми и дружества. Плодовете от това дългогодишно
пренебрегване на образователното законодателство и особено на материята,
уреждаща развитието на научния потенциал и академичните ресурси на страната са
налице.
3. Сега действащият Закон и провалянето на някои
алтернативни спрямо него инициативи са резултат и на изключително
консервативното отношение на най-високия етаж на научните общности към
всякакви, дори и плахи опити за промяна на бетонираното статукво. Най-високите
места в академичните институции, каквито са президиумът на БАН и Академичният
съвет на СУ, се противопоставиха на една значима и много радикална
законодателна инициатива, каквато бе проектът на Г. Панев, без обстойно да се
мотивират и с един-единствен псевдо-аргумент, който по същество е от разреда на
най-плитките софизми: каквато и да било промяна на сегашната ситуация ЩЕ доведе
до негативни резултати в бъдеще. Този софистически псевдо-аргумент - argumentum ex futuro - от държавническа гледна точка е пагубен, защото с него се обосновават
някакви хипотетични бъдещи щети и в същото време пак с него се отминават с
пренебрежение изключително неблагоприятните тенденции, които са видими вече от
години - драстичното намаляване на човешкия ресурс и на академичния потенциал
на страната ни.
Като основно обяснение за тези тъжни процеси
академичните нотабили винаги изтъкват лошото ниво на заплащане, ниските заплати
и хонорари, лошите условия на работа, вменяването на собствените отговорности
като отговорности на парламента и правителството ( във всички досегашни
политически конфигурации), изтърканите оправдания за това, че "държавата не се
грижи за науката и образованието" и т.н. Вярно е, че заплащането на
научно-интелектуалния и преподавателския труд е ниско, че частта от бюджета,
отделяна и за средното, и за висшето образование, и за развитието на научните
изследвания е недостатъчна. Вярно е и е много тъжно, че пенсионираните
български учени водят мизерно съществуване след десетилетия благороден и
смислен труд. Техният живот сега не е заслуженият otium cum dignitate, на който
се радват колегите им в чужбина.
И все пак всичко това, когато се вмъква в
обсъждането на образователно-законодателните инициативи, е чиста проба
отвличане на вниманието. То подменя изцяло темите на дебата. Целта на този тип changing of the subject е увековечаването на сегашното положение. В това отношение аналогиите с
усилията за реформирането на съдебната система са напълно оправдани. Опасявам
се, че отпорът срещу всички действителни стъпки за реформиране и модернизиране
на академичното законодателство ще бъде още по-силен, още по-алогичен и
безпринципен, от съпротивата, която оказват защитниците на статуквото в
съдебната система спрямо обновителите й.
III.
Най-важните поуки от станалото досега и консенсусните идеи в експертната
общност
Позволявам
си да ангажирам вниманието на евентуалните читатели на това становище с всички
тези обстоятелства, защото успехът или неуспехът на всяка нова законодателна
инициатива за промяна на процедурните механизми за промовиране на академичната
колегия трябва да се съобрази с тях. Ако законодателят наистина реши да въведе
модерно, европейско и благоприятно академично законодателство, което най-после
да скъса със срамното сталинистко-социалистическо наследство в това отношение,
той ще трябва да отчете следните обстоятелства:
Наличието на два значими играча в процеса на
академичната реформа, които имат не малко медийно и символно влияние и които са
на полярни позиции: от една страна, негативно настроените академични нотабили,
представяни най-вече от Академичния съвет на СУ и Президиума на БАН, и от друго
страна реформаторската експертна общност, в която са обединени председателят на
Съвета на ректорите, видни наши специалисти - професори и доценти по социология
и философия на образованието, бивши министри и заместник-министри на
образованието, малък брой индивидуално работещи експерти и представители от влиятелни
неправителствени организации,
ангажирани с проекти в сферата на висшето образование.
В продължаващите вече три години дискусии бранителите
на статуквото не представиха нито един сериозен аргумент от историята на
университетското образование по света и у нас, и за съвременните европейски и
глобални тенденции, докато реформаторската експертна общност - за съжаление
засега напълно безуспешно - се мотивира тъкмо с подобен род обосновки.
Експертната общност е обединена около няколко
основни идеи:
*През
първия период на своето съществуване (от възникването на Висшето училище в
София и особено след 1904 г. до 1948 г.) българското висше образование е имало
несъмнено европейски облик с англо-саксонски профил и с някои черти на немския
модел за професурата. Това, което се нарича "университет от типа на създадения
от кардинал Нюман", е било идеал за академичната колегия у нас. Тъкмо поради
това мандатите на ръководителите на катедрите, на деканите на факултетите и на
ректора на СУ са били едногодишни. Спазвал се е ротационен принцип на изреждане
на всички хабилитирани преподаватели като ръководители на всяка една катедра,
на всички катедри - като излъчващи поред деканите и на всички факултети като
излъчващи поред ректора на СУ. Различните факултети са имали различни
правилници и за докторантските процедури и за хабилитациите. Имало е от 1928 г.
само една научна степен - доктор на СУ. Тъкмо поради това СУ е приличал много
на федерация от независими факултети, каквито са англо-американските и тъкмо
поради това през 1938 г. академичните insignia ( ректорският жезъл,
ректорската огърлица и огърлиците на членовете на Академичния съвет) са
получени като подарък по случай половин вековния юбилей на СУ не от другаде, а
от Оксфордския университет. По това време българското висше образование е било
доста по-автономно, модерно и динамично развиващо се от образованието в други
европейски страни.
*Реформаторската експертна общност не се умори да пояснява, че сегашните
структури, през които преминават защитите на дисертациите, хабилитациите и пр.,
са един изцяло съветско-сталинистки модел. Наистина, този модел за кратко е бил
предложен и във Франция в началото на ХІХ век, като е бил постановен със закон
на Наполеон Бонапарт, но не е бил реализиран на практика, за разлика от много
други мерки, резултирали в пословичното френско свръхцентрализиране и на
висшето, и на средното образование. Истинският разцвет и утвърждаване на този
модел е сталиновият СССР и всички наши "бивши" страни. Законодателят трябва да
се съобрази с несъмнения факт, че моделът СНС + ВАК, е сталинистко-съветски
модел и е крайно време той да бъде изметен от нашата академична сцена.
Актуалното състояние на процедурите за развитие на академичния състав в Европа
и по света ни показва много голямо разнообразие от модели, като понякога дори в
отделните части на една страна процедурите са различни, както е напр. в
Германия, където отделните университети в различните провинции/ лендъри имат
различни докторантски и хабилитационни изпити, правила, изисквания ( Например
в някои университети преди защита на докторската теза се полага тежкият общ
изпит rigorosum, а на други места - не). В този смисъл едно обобщение на това, което е в Европа
и по света в това отношение, би звучало така: там има всичко, с изключение на
СНС и ВАК. Там има всичко, с изключение на централизацията на академичните
промоции, каквато има при нас чрез СНС и ВАК. Там има всичко, с изключение на
анонимно гласуване на дисертациите и хабилитациите при това от лица, които в
по-голямата си част не са експерти по темата на конкретните дисертации и/или
хабилитационни процедури. Нашите СНС-та и ВАК са един чуден пример за
партийно-академичен клиентелизъм: едни и същи лица, определени по партийна
линия, централизирано определят индивидуалния път на младите учени, като в
по-голямата част от случаите те нямат специфичната квалификация, необходима за
компетентна и експертна преценка на дадената дисертация или хабилитационна
процедура. В тази връзка трябва да подчертая, че в най-новата история на
България единствено сегашното управление и мнозинство се въздържа от
изкушението да пренареди състава и на ВАК, и на многобройните СНС "по партийна
линия", така както правеха предшествениците им.
Поради тези основни съображения експертната
общност и голяма част от колегите, които се включиха в активното обсъждане на
проекта на Г. Панев през есента на 2000 г. харесаха не толкова законопроекта
като цяло, а няколко от идеите в него. Впрочем, справедливостта изисква да се
каже, че тези идеи намериха своето място в този законопроект тъкмо благодарение
на няколкогодишните усилия на най-авторитетните наши професори и доценти по
социология на образованието. Оттам насетне законопроектът се свърза с неговото
име като вносител на текста в Народното събрание, което е колкото несправедливо
спрямо действителните пропагандатори на позитивните идеи в проекта, толкова и
вредно за политическо-законотворческия процес, тъй като името на Г. Панев се
свързва с онази злополучна и неефективна лустрационна инициатива, която ни е
добре известна.
5.
Експертната общност се обедини от убеждението, че скъсването със
съветско-сталинисткия модел на СНС и ВАК би било успешно само ако се въведе
принципът ad hoc, а именно: съставяне на малобройно научно жури, избрано чрез
жребий за всяка една защита и всяка една хабилитационна процедура. Така е във
всички страни на ЕС без изключение. Според една по-малка част от експерти,
която преди година работеше върху първи вариант на законопроект за нов ЗВО и
ЗНСНЗ по покана на заместник-министъра Анастас Герджиков, точният брой на
научното (или артистичното - за академиите по изкуствата) жури би трябвало да
бъде определен от статута на всяко едно висше училище, тъй като това е неразделна
част от академичната му свобода и автономия. Проектът "Панев" предвиждаше 7
участници в научното жури, което всъщност е придържане към гръцко-италианския
модел.
6. Съставяне на Регистър или Списък на
хабилитираните лица, в който да влязат всички без изключение хабилитирани
преподаватели и изследователи в нашата страна. За съжаление в законопроекта
"Панев" това не беше спазено и отново се предвиждаше централизираща
структура-"шапка" (Държавна атестационна агенция), която би избирала онези,
които да бъдат избирани като участници в научните журита (Национален експертен
състав). При това положение съмненията за отваряне на вратата за политическо
вмешателство и дирижиране в науката бяха повече от основателни и експертната
общност възрази срещу това. Още по-тъжно в това отношение е положението със
законопроектите на Ганчев-Анастасова-Местан и на Александър Панайотов. В тях се
предвижда сегашното положение не да бъде променено, а просто да бъде
преименувано: отново се визират СНС и централизиращо-уеднаквяваща структура,
пряко подчинена на министър-председателя и министъра на образованието. И в
двата законопроекта тази структура се нарича Държавна комисия за научно
атестиране /ДКНА/. Сравнението между последните два законопроекта показва, че
предимство в това отношение има проекта на Ал. Панайотов, тъй като в него
пълномощията на ДКНА са доста по-редуцирани от сегашните прерогативи на ВАК и
от визираното в законопроекта на Ганчев-Анастасова-Местан. В него сегашните
структури с техните правомощия просто са преименувани.
7. Една от най-важните промени, от които се
нуждаем в реформирането на академичната система според експертната общност е премахването
на анонимното гласуване и във Факултетните съвети, и в СНС, и във ВАК. Напълно
убедено от свое име заявявам, че ако това не се промени, ще продължат да текат
реките от млади българи, които се изливат от нас навън, и от науката и
образованието към други сфери у нас. Младият учен или преподавател-изследовател
може да се примири с не особено високо заплащане, тъй като и в развитите страни
младите учени и изследователи са ( low) middle class, тъй
като в замяна на това има други неща в своя живот и най-вече: необикновено
интересна изследователска и/или творческа професия, която е по-близо до
свободните професии, отколкото до чиновничеството. Но ако към ниското заплащане
се прибави и пълното обезсмисляне на работата, която вдъхновено, страстно и
посветено е била извършвана в продължение на години от някого, нямаме никакви
реални основания да очакваме прекратяване на миграционните процеси. Сегашните
процедури на анонимното гласуване са тъкмо такова силово налагане на
съображения от всякакви извън-научни и извън-академични естества върху труда на
младите учени. Тук съвсем накратко ще си позволя да отбележа, че самият състав на
преценяващите в някои академични колегии е много проблематичен. Както всички
знаем, след 1944 г. цветът на нацията е бил унищожен, и то особено в
академично-артистичните среди. Систематичното унищожаване на интелектуалния и
научния капитал на нацията през 40-те, 50-те и 60-те години, механизмите по
култивирането на нова социалистическа интелигенция през 60-те, 70-те и 80-те
години, задължителното обвързване на кариерното развитие с партийното членство
в голяма част от научните области и др. подобни отлично познати на всички нас
обстоятелства и причини, резултират в едно повече от съмнително качество на
най-висшия етаж на академичните среди, особено в науките с голяма степен на
идеологизация при предишния политически режим. Напълно откровено ще споделя своите
впечатления, че някои от студентите ни, които са възпитаници на елитни езикови
или природо-научни гимназии, в момента са с по-широка обща и специална култура,
и с повече езикови, чуждоезикови и компютърни умения от някои свои професори.
Непростима наивност е да се мисли, че тези млади хора ще поемат трудния път на
образованието и науката, и че ще се оставят да бъдат преценявани по него от
онези, които (заслужено) не са одобрявали и не са уважавали още като студенти. За тях anywhere is better than
here. И тъкмо поради това законодателят трябва да е наясно, че с
уреждането на тази материя предопределя и значима част от мотивацията на
младите талантливи и способни хора да останат тук или да поемат навън.
Вярно е, че в някои страни по света също има анонимност
на този тип вот при академичното промовиране, но дори и в тези случаи
участващите в процедурата са длъжни да дадат една или няколко страници писмено
становище за дисертацията или хабилитацията, която оценяват. И във Франция, и в
Гърция, и в Германия тримата или петимата, или седмината гласуващи гласуват
тайно, но във Франция те са задължени да дадат писмена мотивировка, а в
Германия двамата
Doktor-Vater-и и представителят на факултета се изказват
обстойно на защитата. И в Гърция седмината (или в някои случаи деветимата
гласуващи, при разширяване на състава поради интердисциплинарния характер на
темата) са задължени да се изкажат по време на защитната процедура и това се
протоколира. При този тип процедури оценяваният докторант или преценяваният кандидат
за хабилитация има писмени референции от участващите в гласуването или
стенографски протоколираните им мнения. Опитът показва, че в този случай
необикновено рядко се стига до разминаване между писмено или устно изразените
становища на гласуващите и техния вот. В други страни отговорността по избора в
конкурса или провалянето му се носи еднолично от ръководителя на департамента,
катедрата и/или настоятелството на университета, каквато е преобладаващата
англосаксонска практика. Известно е, че в класическия старомоден немски тип
университет от т. нар. Хумболтов модел професорът-титуляр ( така нареченият в
теорията професор-мандарин) не рядко еднолично посочва своите докторанти и/или
асистенти. Но дори и в този случай е ясно чия е отговорността за едно или друго
академично-кадрово решение. Като някаква форма на превенция на академичната
безотговорност в бившия СССР е съществувал следният спорен механизъм: ако вотът
на членовете на даден СНС се разминава с препоръчаното от рецензентите, СНС е
бил разформирован и на негово място е бил сформиран друг.
В нашата сегашна законова уредба няма нито един
механизъм за поемане на лична отговорност за кадровото развитие на науката и
образованието ни. Напротив, има безкрайни възможности за анонимна
безотговорност и за пресичане на пътя на не едно и две дарования и
самостоятелни личности: анонимното гласуване; закритите процедури по
хабилитациите, от протоколите от които не може да се ползва заинтересуваното
лице, участващо в конкурса и т.н. Ясно е какво ще последва, ако това не се
промени. В това отношение явният вот, невъзможността за отказване на рецензия,
едногодишното отстраняване от Националния експертен състав в случай на
провинение (като неадекватно отразяване в рецензия на качествата на
дисертационните работи или хабилитациите) и отстраняването завинаги от списъка
на рецензиращите при повторна невярна рецензия, бяха добре намерени наказателни
мерки в проекта "на Г. Панев".
8. Един от нелечимите недъзи на "системата" в
момента е обвързването на академично-кариерното развитие с местата, които са
налични в дадена образователна или изследователска институция. Т. нар. в
образователната теория numerus clausus, който е валиден и за приема на
студенти-бакалаври, и за магистри, и за асистенти, доценти и професори. Запазването
на принципа numerus
clausus, дори и ако се въведат всички останали драстични
изменения (каквито са експертното жури, избирано ad hoc от хабилитирани лица от
специалността на дисертанта или хабилитанта, и от най-близките до нея научни
области, както и явното гласуване) ще продължи да препятства хората с амбиции
за професионално поприще в науката. Сегашното положение е: развитието на всеки
един в академичната сфера като учен зависи от мястото, от щата. Една законова
промяна би трябвало да се стреми да направи така, че развитието на всеки един
(кандидат за) млад учен да зависи от самия него и той да има своя собствена
писта. Това ще рече, че:
а) Броят
на докторантите би трябвало да бъде много по-голям от сегашния и да не се
обвързва с евентуално задължение за оставане на работа в научната институция, в
която се провежда докторантурата. Напротив и в научната общност, и в обществото
като цяло би било добре да се популяризира европейската и световна практика
лицата с докторски степени да работят и в други професионални или
научно-приложни сфери, а не изключително в академичната област;
б)
Броят на асистентите, доцентите и професорите също би могъл да се увеличи чрез
механизмите на хоноруваното асистентство, извънредната доцентура и/или
професура, или гост-доцентурата и гост-професурата. Тези механизми биха могли
да предоставят възможност на лицата с докторски степени, които не са ангажирани
на постоянен трудов договор във висшето образование, (а работят да речем в
бизнеса, медиите, средното образование и др.) периодично да изнасят спецкурсове
и спецсеминари, да ръководят дипломанти и докторанти, да рецензират докторски и
научни трудове и пр.
Тази идея бе обсъждана от работната група
експерти, които работиха за Министерството на образованието преди година в
периода януари-март, и които почти изработиха в суровия му вид новия проект на
ЗВО и ЗНСНЗ.
С удоволствие искам да отбележа, че виждам тази
идея и в проекта на Ал. Панайотов, според който ( Раздел І, гл. І, чл. 3 /2/)
"научна организация е и всяко търговско дружество с предмет
научно-изследователска и приложна дейност".
Друга идея, която бе обсъждана от експертната ни
общност с оглед на увеличаването на броя на работните места в академичната
сфера бе преустановяването на практиката един преподавател да изнася лекции в
няколко университета, каквото е положението в момента. За съжаление засега не
може да се наложи такава рестриктивна мярка, тъй като в трудовото
законодателство е предвидено друго. В това отношение като партньор трябва да
бъдат привлечени частните университети, които биха могли много по-мащабно да
разгърнат усилията си за създаване на свой собствен академичен капацитет и
най-после да се разделят с практиката да привличат утвърдени научни светила от
държавните като
full-time преподаватели и при тях. Сега съществуващата практика на
трудово правоотношение на едно и също академично лице с няколко институции, при
това много често на пълен щат и в държавен, и в частен университет, освен че
несъмнено пречи на качеството на преподаването, държи и броя на преподавателите
на едно много ниско ниво. Ако тази практика се редуцира, и асистентите, и
хабилитираните преподаватели у нас най-малко ще се удвоят.
9. Една от идеите, които обединиха експертната
общност в обсъжданията на законодателните инициативи досега, беше радикалното
променяне на инициативата за процедурите и отмяната на апробацията, или т.нар.
вътрешна защита. Ученият, все едно дали е млад или стар, дали е написал "малък"
или "голям" докторат, дали кандидатства за професор или доцент, е пълнолетен
човек. Той/или тя, бидейки пълнолетен/-тна, може сам/-а да прецени дали
дисертацията е завършена или не, дали публикациите са достатъчни за хабилитация
или не. Една от добрите идеи в законопроекта "на Панев" беше тъкмо личното иницииране
на процедурите по защита на дисертационния текст, на доцентурата и професурата.
Несъмнено добра идея в това отношение е и визираната в законопроекта на Ал.
Панайотов евентуална норма (в Раздел І, гл. ІІ, чл . 10, /9/) рецензентите на
дисертационните трудове да не са на щатна длъжност към научната организация,
където е осъществено изследването, както и по отношение на процедурите за
хабилитация и професура (Раздел ІІ, гл. Пета, чл. 26, /5/, 6): при гласуването
в СНС от състава им да се изваждат онези членове, които са на щат или са
съвместители с организацията, за хабилитиране в която се кандидатства.
10.
Една друга важна идея, която трябва да се спомене като преобладаваща в
експертната общност, е склонността системата на двата доктората - "малък" и "голям"
да се замени с една-единствена научна степен. Тази академична уредба,
благодарение на която страни като САЩ необикновено динамично и ефективно
използват научния си потенциал, за съжаление у нас срещна огромна съпротива от
страна на академичните нотабили. Може би поради това като компромисно решение в
законотворческия процес трябва да се остави и съществуването на степента
"доктор на науките", но тя да бъде изцяло децентрализирана: редът, изискванията
и правилата за получаването й да се определят от правилниците на отделните
университети.
Мястото
на проекта на Александър Панайотов в този контекст
От неколкократно повторените фрази за "звената с
нарушен микроклимат" и от други идеи в закона, които са позитивни и са в
контраст със сегашното статукво (като напр. идеите за това рецензентите да не
са от една и съща научна организация с кандидат-докторанта или колегите по
месторабота да не участват в гласуването в СНС, когато там се обсъждат
кандидатурите на техни колеги за доцентура и професура), за мен е несъмнено, че
авторът на законопроекта е една от многобройните жертви на сегашната злокобна
система за развитие на научно-академичния потенциал у нас. Както казва един мой
колега от Философския факултет, нашите среди са пълни с "репресирани и
депресирани способни учени и прекрасни хора" и е чудно, че все пак мнозина
успяват въпреки тази "система". А колко ли биха успявали, ако "системата" беше
различна?
В по-делови аспект непременно трябва да подчертая,
че в законопроекта на Александър Панайотов има още няколко много ценни идеи,
които липсват в досега предложените законопроекти:
*идеята за полагане на изпит
и по чужд език от кандидатите за асистентско и доцентско
звание;
*идеята за представяне на
докторантски трудове и на чужди езици / което впрочем беше възможно за много
кратко време у нас по време на управлението на Филип Димитров, но впоследствие
бе отменено поради неспособността на голяма част на почитаемите членове на
научните съвети да четат на чужди езици/
*идеята за степенувано оценяване на докторантските
работи с латински термини в съответствие с многовековната
университетска традиция в Европа - rite; cum laude; magna cum
laude; summa cum laude;
Като цяло, този проект е значително по-добър от проекта
на Ганчев-Анастасова-Местан, който звучи изключително добре в мотивите си, но в
остро противоречие с тях в края на текста на законопроекта запазва непроменени
сегашните структури и процедури, като просто ги преименува. Проектът на
Александър Панайотов отива доста по-далеч от преназоваването, но все пак не
толкова далеч, колкото - според мен - е необходимо. За съжаление, и според
проекта на Александър Панайотов ще бъдат запазени одиозните структури СНС и
ВАК, както и анонимното гласуване.
За
проекта за ЗНСЗ от проф. Асен Дурмишев и проф. Огнян Герджиков
Поредният законопроект с вносители проф. Дурмишев
и проф. Герджиков е воден от няколко добри намерения, най-същественото от които
е децентрализирането на системата за получаване на НСЗ, сиреч връщането към
многовековната университетска традиция, прекъсната у нас по времето на
тоталитаризма.
Като основен орган за присъждане на научни степени
и звания в образователните и изследователските институции за висше знание се
предвижда създаването на Научни съвети и/или Факултетни научни съвети.
Много може да се спори дали създаването на
Факултетни Научни Съвети е добро средство за постигането на няколкото основни
цели, които си поставя не само този законопроект, но и с които има да се справи
българското образование и наука, за да може да се надява на "устойчиво
развитие". Ясно е, че презумпцията на авторите на законопроекта е била, че у
нас съществуват монодисциплинарни факултети като ЮФ във СУ или медицинско,
стоматологични, фармацевтични факултети в МА. Освен тях обаче, у нас има - и в
СУ, и в извънстоличните висши училища, не малко примери за мулти-дисциплинарни
факултети. Предполагам, че всички специалности, включени в тези факултети, ще
желаят да излъчат поне по един представител във ФНС. Ясно е също така, че това
ще доведе до много висока степен на не-експертност на преценяващите по
отношение на голям брой дисертации и хабилитации. По-малкото, но съвсем не
пренебрежимо зло е в това, че избирането на определени лица като постоянен
състав на ФНС си е утвърждаване на чиста - макар и, да се надяваме, компетентна
- научна номенклатура. А където има номенклатура, там има и всякакъв вид
клиентелизъм, който не всякога е само академичен. Има ли номенклатура, ще има и
партийно-партизански боричкания и т.н. Най-същественото е все пак в това, че
съществуването на ФНС в постоянен състав, при това за четири години, е форма на
вътрешно-факултетна централизация.
Заради това общата ми препоръка е: Ако ще се
стремим към децентрализация, нека да бъдем последователни докрай. Само научно
жури, избирано ad
hoc за всяка защита или апробация, ще ни осигури истинска
децентрализация, компетентност и експертност на преценките.
Точно така е решен проблемът в Гърция през 1982
г., когато пред тях е стоял почти същият проблем с огромното изтичане на младия
интелектуално-академичен потенциал на нацията им към традиционно съществуващата
гръцка диаспора в много страни по света. Мисля, че в сегашната ситуация е
най-добре да възприемем гръцко-френско-средиземноморския модел, не само защото
той работи в страни членки и на НАТО, и на ЕС. Гърция е наша съседка на
Балканите. Много е вероятно в дългия процес на прословутото хармонизиране на
нашето законодателство с европейското, по-рано или по-късно да ни се наложи да
се "хармонизираме" с гръцкото образователно законодателство от 1982 г., просто
защото то е от началото на членуването им в ЕС и се е оказало достатъчно
ефективно в пресичането на балканско-патерналистичните тенденции, които са се
развивали и у тях през 60-те и 70-те години на миналия век и са довели до много
голям отлив на млади хора от академичното поприще. И без друго част от нас
изхабиха толкова много време и енергия за промяната на нещо, което все не става
и не става. Ако ще правим най-после нещо, нека то да е "хармонизирано" напълно
поне с единствената наша съседка, която е и в ЕС, и в НАТО, и е на Балканите, и
се е преборила с тежки миграционни процеси.
Ако с национална валидност останат образователните
степени "бакалавър", "магистър" и "доктор", защо тогава законодателят трябва да
се занимава с "доктор на науките"? Това също би трябвало да се децентрализира.
В противен случай "национално валидните" доктори на науките ще се окажат
"национално валидни" доценти и професори, сиреч блокажът и монополът в
академичния състав ще се запазят.
Много непоследователно и с "двоен стандарт" е
решаването на проблема с гласуването в законопроекта. За получаване на степента
"доктор" и за избор на нехабилитирани преподаватели - явно гласуване, а за
хабилитирани преподаватели - втора фаза със "закрито заседание на ФНС/НС, който
провежда избора".
За да можем наистина да се надяваме, че проблемите
във възпроизводството на научната общност у нас ще бъдат решени, не само и тази
процедура трябва да бъде прозрачна, и вотът и на нея да е явен. Можем да се
поучим от добрия пример на други страни, в експертното жури или изобщо в
преценяващия орган да участват и лица с докторска степен, а не само хабилитирани
преподаватели/учени, а при избор на асистент - даже и един представител на
студентите или докторантите.
5. Още по-внимателно трябва да се огледат
правомощията на НАА, защото в чл. 54 ал. 2 и 4 на законопроекта са предвидени
функции, които лесно могат да я превърнат в подобие на сегашния ВАК. За пореден
път също така споделям убеждението си, че докато тази Агенция остане под
шапката на МС, ще има опасност от политизация. Колкото по-надалеч са НАОА и НАА
от политическите субекти, толкова по-добре за всички.
Заключение:
Тук и сега, с оглед на изключително тежките
проблеми на обезлюдяването на страната ни и откъм човешки, и откъм научен
потенциал, са необходими много решителни законодателни мерки.
Като част от експертната общност на специалистите
по проблемите на висшето образование мога да обобщя, че с най-голяма подръжка
сред тази общност и сред по-младите, реформистки настроени среди в академичната
колегия, се ползват основните - но не всички! - идеи от законопроектите, внесени от Г.
Панев, както и съвсем новия проект на председателя на парламентарната комисия
Дурмишев. Всъщност нека да повторя, че идеите в тези проекти, които срещнаха
най-висока подръжка в колегията, са вдъхновени от многовековните университетски
традиции и съвременните практики в развитите страни. Те бяха лансирани още през
90-те години от най-добрите и най-уважаваните ни експерти в тази област, които
поради скромност и интровертност не желаят да се афишират като публични
личности и политици. До голяма степен тези идеи залегнаха и в работния текст на
групата, която подготвяше в Министерството на образованието през миналата
година нов ЗВО и ЗНСНЗ.
Най-важното ми заключение е: реформирането на
академичната сфера и на механизмите, по които протича развитието на нашия
научен потенциал е от първостепенно държавническо значение. То ще срещне
съпротива, сравнима с противодействието, оказвано срещу усилието за реформа на
съдебната система и стратегическите приватизационни сделки, взети заедно.
Най-влиятелната в медийното пространство и най-високопоставената част от
академичната гилдия по всяка вероятност ще се противопостави на всички
действителни усилия за реформа и ще приеме благосклонно по-невинните,
преименуващи варианти, запазващи по същество сегашното положение.
Ако законодателят пожелае наистина да въведе нов
регламент, който да съответства на многовековните европейски традиции и на
глобалните тенденции в съвременния свят, ще трябва да проведе преди всичко
дълга кампания в убеждаването на общественото мнение чрез медиите за огромната
социална значимост на тези академични промени.
Това ще бъде много трудна задача, но пък и залогът
е повече от голям: нали хората са богатството на България?
