За просешката тояга на Софийския университет[1]

След празниците на писмеността и културата, които са потопени в сантиментално-сълзливия лицемерен трепет пред образоваността, да преминем към злободневните проблеми. СУ е в сложна финансова ситуация, както впрочем и голяма част от другите наши  държавни висши училища. Както прочувствено се каза и от парламентарната трибуна преди седмица-две: "Най-старото висше училище у нас е поставено в унизително положение". Но щом в средата на годината се иска невъзможното - коригиране на бюджета на университета - редно е да се попитаме кой, кога и как е поставил най-старото и най-голямото висше образователно средище у нас в унизително положение.

    

Не само най-старият и най-големият наш университет, но и всички останали университети навсякъде по света всяка година се нуждаят и трябва да искат все повече и повече финансови средства. Просто защото университет е тази висша образователна и изследователска институция, в която не само се преподава, но и се създава ново знание. Ако изследването не върви ръка за ръка с преподаването, ако не се създава ново знание, ако само се възпроизвежда и препредава старото, институцията неизбежно деградира до педагогически институт.

Да не говорим за това, че дори и ако сме се отказали по някакви причини от изследването, доброто преподаване в институтите от педагогически тип изисква и добри библиотеки и технически средства.

Поради това всеки университет всяка година има нужда от повече средства в сравнение с предходната.

    

Около исканията на СУ, обаче, и съпроводената с тях демонстрация от Университета до Народното събрание на 11 май - деня на Светите братя Кирил и Методий -поне за мен има няколко смущаващи обстоятелства.

     

Най-очевадното от тях: вече цяла дузина години след началото на демократичните промени у нас най-старият ни университет "се разсейва" и не желае да си припомни пред-социалистическата традиция на цялостното отчитане за изразходването на всички финансови средства за всяка учебна (и финансова) година. Традицията на самоуправлението и автономността, които са били възможни тъкмо поради почтеното отношение към милионите данъкоплатци, които със своите пари издържали някогашните седем висши училища у нас. Сега те са повече, но няма нито автономия, нито отчетност.

     

Има и други обстоятелства, които не са толкова очебийни, особено за външните наблюдатели, но са не по-малко тревожни. Ако сравним най-стария, пък и другите ни държавни университети с останалите сфери на общностния ни живот, можем да забележим, че в кипежа на бързите промени навсякъде другаде, университетът остава

 

Бастион на анти-модернизма, анти-реформизма и анти-европейските нагласи

Защо анти-модернизъм?

Какво модерно има в университет, който единствен в Европа и на Балканите не издава каталог? А каталог не се издава, защото ни е срам да покажем пред съседите и по-далечните европейски страни каква е философията на висшето образование у нас. Няма кредитна система, няма либерално образование, няма комбиниране на специалности (защото например в Оксбридж няма кредитна система, но следването на студентите се осъществява като свободно-индивидуално интердисциплинарно комплектуване на три специалности).

 

А да е чувал някой къде по света, в Европа или на Балканите преподавателите да не биват оценявани от своите студенти за начина и качеството на своето преподаване? Може би СУ и другите държавни университети в това отношение могат да се кандидатират за книгата на рекордите. Спомняте ли си ситуацията около 8 декември преди около половин година, когато студенти от УНСС импровизираха анкета за студентските мнения с листчета, оставени на входа на техния университет? Такива ситуации ни правят за смях. В модерните страни има договор, оценка и контрол на труда, включително и на преподавателския труд. В пред-модерните страни има статут и препятстване на оценяването и контролирането на труда. В това отношение нашите висши училища държат България на нивото не на предмодерността, а на допотопността. Впрочем в СУ още от средата на 80-те години на миналия век има Лаборатория за проучване на студентското мнение, но резултатите от нейната работа са дълбоко законспирирани. Едва ли има по-стриктно пазени държавни тайни от мненията на студентите на СУ за техните преподаватели. Това е изумително и докато се поддържа тази допотопна фетишизация на университетската йерархия и конспиративността в работата на Лабораторията, няма да има никакво качество на преподаването, колкото и да се усъвършенстват техническите средства на обучението. А знаете ли какво стана с първите двама ръководители на Лабораторията, които безуспешно се опитваха да се преборят с бетонирания консенсус на колегията - съгласието в полза на сегашната Система? Първият създател и ръководител на Лабораторията се самоуби, а вторият почина от инфаркт, едва прехвърлил 40-те-

А междувременно университетът все пак извършва нещо като "модернизация" - появяват се уеб-страници на факултети, специалности и програми на отделни дисциплини във виртуалното пространство. Едва в края на тази учебна година във връзка с програмната акредитация бе комплектувана най-необходимата учебна документация- Но нито едно от тези нововъведения няма да реши проблема с качеството на преподаването, докато студентската оценка за работата на преподавателите остане засекретена като досиетата на участвалите в службите.  

 

Какво ни носи  анти-реформизмът?

Докато у нас се повтаря мантрата за традицията и устойчивата консервативност на образователните институции, не само напредналите европейски страни, но и нашите най-непосредствени съседи на Балканите много бързо се включиха в темпото на промяната в другите географски региони. В Република Турция дори и новосъздадените политехнически университети в провинцията (като Чанаккале) въведоха кредитна система, а в Република Гърция се вдъхновиха от идеала за все по-голяма достъпност на образованието, като в съответствие с това всяка година се увеличава процентът от БВП, с който се финансира средното и висшето образование, и се увеличава броя на обучаваните студенти и докторанти. Всички тези противоположни процеси (у нас консервиране на статуквото, а при съседите - бърза модернизация) доведоха до драстично намаляване на броя на чуждестранните студенти и докторанти в СУ. За действителния размер на това явление СУ мълчи. Още повече мълчи за неговите причини. Как можем да сме конкурентно способни на европейския и на балканския пазар на образователните услуги, след като при нас се вземат едни от най-високите такси в Европа (3000 долара от чуждестранен студент за една учебна година и 5000 долара - от докторант), а същевременно се предлагат или по-точно казано не се предлагат най-необходимите условия за работа: в по-големия брой от специалностите на СУ нито чуждестранните, нито нашите студенти, докторанти и асистенти не могат да ползват компютър, принтер, интернет. А какво да кажем за изключително лошия мениджмънт и отблъскващата мръсотия, която цари в ІV блок - тъкмо онзи блок на онзи факултет, в който до скоро се обучаваха най-голям брой от чуждестранните (предимно гръцки) студенти и докторанти.

 

Антиреформизмът ни постави в тази неадекватна ситуация: на пазара на образователните услуги ние вече няколко години сме с оферта, в която all inclusive са пакетирани високата цена + липсата на основни информационно-технически и библиотечни ресурси + смразяващата мръсотия + липсата на ксерокс точно в сградата, където се стичаше най-големия поток на чуждите колеги. 

 

Европейски или анти-европейски нагласи?

Една от големите цели на обществото e влизането в Европейския съюз. Първите две глави от 30-те, по които преговаряме, глави, които вече са затворени, са "Наука и научни изследвания" и "Образование и професионална квалификация". Какво прави най-старият и най-големият университет в тази посока?

Хайде, нека великодушно да подминем това, че Академичният съвет през април 2002 г. излезе с декларация да не се поддаваме на натиска на европейските бюрократи и да не затваряме първия, втория, третия и четвъртия реактор на АЕЦ Козлодуй. (Публикувана на 1-вата страница на вестник "Софийски университет", април 2002, брой 18.)

 

А какво стана с Европейската кредитна трансферна система (ЕСТК или ЕКТС), която междувременно смени и името си? Нали това беше едно от основните предизборни обещания на проф. Биолчев, с което той бе избран за Ректор преди повече от 800 дни в средата на ноември 1999? Нали щяхме уж да въвеждаме кредитна система?

През ноември 2000 г. се проведе една международна среща на ректорите, на която домакин беше СУ. Срещата завърши с призив да въведем кредитна система. През ноември 2001 г. се проведе втора международна среща на ректорите, която пак завърши с тържествена декларация-апел за въвеждане на кредитна система.

Пита се: защо бяха тези две срещи, завършили с прочувствени обръщения за въвеждане на кредитна система, след като България така и така още на 19 юни 1999 г. е подписала Болонската декларация на министрите на образованието от Стария континент, призоваваща за кредитна система? Академичният съвет заседава веднъж месечно, без летните месеци, разбира се. Откакто е започнал мандатът на сегашния Ректор и сегашния Академичен съвет е имало не по-малко от 25 заседания, на които те - ако  действително желаеха - можеха да вземат решение за въвеждане на кредитна система, да поставят срокове, да определят лицата, които да отговарят за това по специалности и факултети и т. н.  Това не бе направено. Много по-лесно е да се свикват международни срещи на ректори или да се провеждат помпозни конференции за продължаващото образование (всичко това все под патронажа на проф. дфн Боян Биолчев). Много по-лесно е да се вдига медиен шум с много скъпо струващи PR-акции. Много по-лесно е да се похарчат стотици хиляди долари за въпросните показни "евроинтеграционни мероприятия", за командировки на висшия административен персонал в по-близки и по-далечни страни, за формално участие в международни проекти, от които единственият практически ефект е публикуването на текстовете на участниците в тях. А това, че няма никакъв резултат след това и че от 1993 г., когато Геолого-Географският факултет въведе пробно кредитна система, не се е променило нищо? Какво пък, кой вече не знае, че предизборните обещания се изпълняват трудно и че университетският елит твори в жанра на евро-декларативната реторика, а не може да направи една нищожна практическа стъпка за някакво реално придвижване в тази посока? 

 

А какво стана с другите предизборни обещания: за търсенето на допълнителни механизми на финансиране? СУ пое по пътя на "предприемаческите" университети по един странен начин. Истинските предприемачески университети по света и у нас предприемат образователни инициативи, експериментират нови форми и модели на образователните цикли, предлагат нови образователни и изследователски стратегии. В СУ предприемачеството се разгърна не в тази, а в друга посока: хотелиерство и ресторантьорство (ремонт и модернизация на Почивно-творческия 16-етажен хотел в Китен; ново кафене в двора на Университета; нова табела за "Яйцето" в двора; нескончаеми битки за бивши имоти, чиято цел е да се фиксират врагове извън Университета, вместо да се говори за проблемите на Университета и вътре в Университета).

 

Всичко това  няма нищо общо с традициите и миналото на най-стария и най-големия ни университет. Защо най-висшата съвещателна колегия на СУ не предлага нито значими нови законодателни инициативи, нито нови визии за финансирането и съревноваването на висшите училища, нито нови послания за ценностите, заради които си струват усилията да станем страна-член на Европейския съюз? Всеки, който познава добре историята на СУ знае, че във всички по-тежки и по-бързопреходни кризисни моменти Академичният съвет е излизал своевременно със своето предложение (а понякога предложенията са били и няколко хипотетични варианта за разрешаване на проблема).

 

Какво става сега?

Академичният съвет и ректорът до този момент не са изпълнили почти нищо от предизборните обещания, с които започнаха мандата си преди близо три години. Когато поредната академична учебна година захлопа на вратата, започнаха  шествия, резултиращи две-седмици след това в разговори, формиране на експертна група и поставяне на искането държавата не само да ни дава пари, но и да ни формира стратегията и визията-  

  

Защо да се напрягаме ние да мислим и да предлагаме нови концепции за образование и модели за финансиране? Държавата трябва да ни ги даде!

  

Колко по-лесно е да се хване просешката тояга. Да се иска всяка година данъкоплатците да бъркат все по-дълбоко в джоба си, без в замяна на това всяка година да даваме нови примери за модернизиране, реформиране и приближаване към Европа.